На 21 октомври излиза новата ни книга „По-ЯСНО, ПО-БЛИЗО, ПО-ДОБРЕ“ от Емили Балчетис, която ни разказва как успелите хора виждат света. БУКВАЛНО. Прочетете този откъс от книгата. А сега можете да поръчате и с отстъпка оттук: КЛИК



„Моята работа, както и изследванията на други учени, от които черпя информация, се потапят в невробиологичната природа на човешката зрителна система, която сама по себе си е нещо като „междуведомствено сътрудничество” между очите и мозъка. Когато разберем научната основа на начините, по които възприемаме света около нас, пътят към повечето цели става по-ясен, успехът изглежда по-близо и процесът става по-приятен. 
Цялата работа е там, че грешките притежават сила. Има сила в нашите погрешни възприятия.

1. Да видим новия си път напред

Едно лято моят изследователски екип попита над 1400 мъже и жени от 16 държави кое от петте си сетива най-малко биха искали да загубят. Без кое от тях би било най-трудно да се живее? Независимо от мястото, възрастта или пола седем от всеки десет души отговориха, че най-лошо би било да загубят зрението си. Повечето хора смятат, че не биха могли да живеят без него. Но всъщност не е така.

Нека направим крачка назад и да се уверим, че сме на едно и също мнение по някои основни положения на науката за зрението. Ние виждаме заради връзката между очите и мозъка. Долавяме яркостта на слънцето или забелязваме оттенъка на небето с очите си, но ние фактически виждаме едва когато мозъкът ни преведе тези усещания в нещо смислено. Помислете върху следния пример: лененото масло, минералните соли, четките, платното и дървото са предмети сами по себе си, но едва когато Клод Моне ги комбинира в правилните пропорции и в определен стил, ние можем да видим водните лилии, които е нарисувал в градината си в Живерни.

Алваро Паскуал-Леоне е невролог от Медицинския университет в Харвард и е известен с това, че е открил какво се случва в мозъка ни, когато изгубим зрението си. Той установил, че зрителната кора – онази част от мозъка в задната част на главата, която е специализирана в осмисляне на сигналите, които очите ни изпращат – се пренастройва невероятно бързо, когато нещо с функцията на очите ни се промени. Той предложил на хора с нормално зрение в продължение на пет дни да живеят, без да виждат. Доброволците носели маски за очи. Но не като онези, които получавате в самолета, когато летите през океана. Те били високотехнологични и обвити с фотографска хартия, която реагира при излагане на светлина – така изследователите знаели, че никой от доброволците не е виждал дневна (или изкуствена) светлина от мига на поставянето им. Паскуал-Леоне и неговите колеги използвали петте дни слепота, за да им преподават основите на брайловата азбука. Доброволците научили, че азбуката на Брайл се образува чрез релефни точки, които изпъкват на различни места върху решетка 2х3. Буквата „А” се напипва като точка в горния ляв ъгъл на тази решетка. „B” се напипва като „A”, но е добавена точка от лявата страна на средния ред. Доброволците се упражнявали с показалеца си, за да усетят къде се намират релефните точки и колко от тях се появяват наведнъж. В края на петте дни те все още не можели да четат Шекспир с върховете на пръстите си, но усвоили основните правила.

Всеки ден изследователите канели доброволците да лягат в апарат за ядрено-магнитен резонанс, който регистрирал какво се случва в мозъка им, докато четат брайловата азбука. През първия ден мозъкът им бил най-активен в соматосензорната кора – онази част от мозъка, която отговаря за тактилните усещания; зрителната кора не реагирала на усещането за брайловата азбука. Но към края на петте дни без зрение нещата се обърнали: когато доброволците докосвали брайловите букви, соматосензорната кора реагирала по-слабо, а зрителната кора – по-силно. С други думи, това, което правели с пръстите си, сега се регистрирало в онази част от мозъка, която през целия им живот е отговаряла за реалното зрение. За по-малко от седмица зрителната кора се адаптирала и пренастроила, за да отразява случващото се в мозъка на наистина незрящи хора, които умеят да четат брайлово писмо – зрителните центрове в мозъка регистрирали това, което пръстите им „виждали“.

Когато завързал очите на доброволците, Паскуал-Леоне в известен смисъл преоткрил процеса на възприятието. Мозъците на доброволците продължавали да искат да виждат, но не можели да го правят с очите си. Той сменил изразните средства, но те си оставали художници. Когато четките му изчезнат или не могат да му свършат работа, художникът намира нов начин да положи боите. Джаксън Полък ги пръска от бурканчета. Герхард Рихтер изработва валяк, с който стърже по платното. Когато Паскуал-Леоне отнема зрението на доброволците, те намират нов начин да виждат.

Невероятната адаптивност на зрението, която Паскуал-Леоне е открил чрез опитите с доброволци, се нарича невропластичност и това е онази „хитрост”, заради която зрителната кора стана доста известна в света на науката за мозъка. Но има и други причини да ценим своето зрение, а не само заради неговата хамелеонова природа. Помислете само колко могъщо нещо е зрението. Ако се озовем на място, където е съвсем тъмно и времето е ясно, и ако във въздуха няма мъгла, бихме могли с просто око да видим свещ, проблясваща на около 50 км. Когато погледнем в нощното небе, лесно можем да видим Международната космическа станция на 400 км над нас или дори Сатурн на около милиард мили разстояние ако знаем къде да гледаме.

Освен това очите ни са бързи. Те прехвърлят данни със скорост средно 8,75 мегабита в секунда. Това е около три пъти по-бързо от средната скорост на интернет връзките в Съединените щати. Можем да разпознаем какво има пред нас по-бързо от скоростта на звука. И макар солта да е напълно различна на вкус от захарта, на мозъка му е необходимо два пъти по-дълго време да регистрира разликата във вкуса, отколкото да разпознаем лицето на човек, когото харесваме, от друг, когото не харесваме. И наистина учените са открили, че е нужна само 1/ 76 от секундата, за да разберем дали виждаме лицето на приятел, колата на мечтите си, или розите в сватбения ни букет.

Това, което виждаме с очите си, ни се струва истинско, точно и правдиво – до такава степен, че да те побият тръпки. През 1896 г. публиката за първи път в историята вижда движещи се изображения. В Парижкия киносалон френски фенове гледат кратък филм, наречен L'arrivée d'un train en gare de La Ciotat („Пристигането на влака на гарата в Ла Сиота”).

Черно-белият филм в продължение на 50 секунди показва влак, който се насочва директно към зрителите на път към крайбрежната гара. Въпреки че публиката седяла на местата си, а филмът не бил озвучен, образът на парен локомотив, който се приближава стремително, накарал зрителите да наскачат от местата си в ужас – поне така се твърди.

Ние ценим и интуитивно се доверяваме на своите зрителни възприятия, и често ги поставяме над всичко останало. Вярваме, че това, което виждаме, възпроизвежда точно и пълно света около нас. Но това невинаги е така. Да разгледаме примера с графичната рисунка на животно по-долу. Дайте си около една секунда – но не повече, за да я разгледате. Какво е това? Какво е първото ви впечатление?

Повечето хора виждат главата на кон или магаре. Това виждам и аз. Но погледнете отново, сега може би малко по-продължително. На „второ четене” или от променена перспектива може да видите нещо съвсем различно. Може би тюлен? Възможно е първо да сте видели морското създание и после, след като аз съм споменала за коня, вие без много да се замисляте да сте се върнали назад и да сте се опитали да разберете дали в текста има печатна грешка, или сте прескочили страница.

Показах това изображение на стотици хора, последно в една зала в Музея на изкуствата „Рубин” в Ню Йорк, пълен с меценати, присъстващи на лекция за науката и изкуството на измамата. Започнах разговора с това изображение, като го прожектирах на екрана за една секунда. След това попитах аудиторията: „Кой видя селскостопанско животно?”. Около 80% вдигнаха ръце. В същото време останалите 20 % започнаха да си шушукат и шумът бързо нарасна. Чух една възрастна жена от първия ред със старомодни очила, притиснати силно към очите ѝ, да пита: „Какви ги говори тя?!“.

Групата стана неспокойна. Конете се завъртяха на местата си, втренчени в тюлените, които се кълняха, че там няма никакъв кон. Тюлените” гръмко недоволстваха, убедени, че им се подигравам, че публиката е подставена и че това е инсценировка. Всички бяха сигурни, че това, което са видели, е графична рисунка – очевидно – но и напълно убедени какво животно са видели най-напред.

Ние имаме сляпа вяра в своите зрителни възприятия за разлика от почти всеки друг източник на информация или вдъхновение. Въпреки че нашето доверие и упование в зрителните ни възприятия понякога може да ни заблуди, както стана с нищо неподозиращата ми аудитория в музея – и с парижката публика, несвикнала да вижда влак на белия екран – зрителното възприятие има огромно значение.

Всички тези факти, взети заедно, превръщат очите ни в един от най-големите ни съюзници в битката срещу самите нас, когато работим за постигане на целите си. Очите ни играят роля за преодоляване на умствените препятствия, които подриват опитите ни да продължим заниманията си, на физическите предизвикателства, които забавят напредъка, и на ограниченията на реалността, които превръщат дори началото на работата в тежко бреме. Когато си казваме, че не можем да направим нещо, може би просто го приемаме за по-трудно, отколкото е в действителност. Когато казваме, че онова, срещу което сме изправени, е невъзможно, то може да не изглежда такова за някого другиго – и не е нужно ние също да гледаме на себе си по този начин. Точно както жената с очилата от първия ред в музейната зала в крайна сметка разбра, че рисунката може да бъде както на кон, така и на тюлен, всеки от нас може да се научи да вижда света по различен начин, ако разбере как да поеме контрол върху възприятията си. Очите ни са невероятни инструменти за изграждане на нашия опит. С тях можем буквално да видим новия си път напред.“

ПОРЪЧАЙ КНИГАТА С КЛИК ВЪРХУ СНИМКАТА:

При поръчка на 4 броя от книгата получаваш безплатна доставка.