Очаквайте през 2021 година биографията на гениалния Лудвиг ван Бетхвоен на български език!

 

Колкото учудващо, толкова и объркващо е количеството творческа сила, което не само писатели и сценаристи, но и сериозни изследователи са вложили в опита си да назоват поименно онази „безсмъртна любима“, на която Бетховен пише ентусиазирано писмо от курорта Теплиц в Бохемия на 6/7.07.1812 година, започващо с думите „Ангел мой, мое всичко, мое аз“. Имаме право да се съмняваме дали писмото изобщо е стигнало до получателката си, тъй като то е част от наследството на Бетховен. Дори и ако може точно да се определи, дали под „ангела“ се крие Жозефина фон Дайм или Антони Брентано – двете най-горещи кандидатки сред поне дузина други: какво бихме спечелили от всичко това? След „разкритието“ бихме продължили да гадаем що за връзка са имали двамата. Можем ли въз основа на писмата да заключим, че става въпрос за страст, довела до телесно сливане? Или Бетховен е превърнал една своя среща в Прага, преживяна от партньорката му далеч не толкова драматично, в срещата на живота си , понеже толкова горещо е желаел подобна среща, че по този начин си я е измислил, както по принцип е правел в изкуството си?

Съществува ли изобщо това ежедневие и вярна ли е представата за един Бетховен, който поне през първото си виенско десетилетие безгрижно ухажва дамите? Той „се заглеждаше с удоволствие в жените, особено в красивите сред тях с младежки лица и обикновено, когато минавахме покрай някое чаровно момиче, той се обръщаше, поглеждаше я още веднъж проницателно през монокъла си, смееше се или се усмихваше, когато виждаше, че го наблюдавам. Той много често беше влюбен, но в повечето случаи за кратко. Понеже веднъж взех да го закачам заради завоеванието му, една красива дама, той ми призна, че е успяла да го плени най-силно и за най-дълго, за цели седем месеца.“

Това са спомените на Фердинанд Рис, а приятелят от младежките години на композитора Герхард Вегелер се съгласява с него: „Във Виена Бетховен винаги имаше любовни връзки, поне докато аз живеех там, а някои от завоеванията му биха се оказали, ако не непосилна, поне доста сложна задача за някой Адонисовци.“ 

 

Думите на Вегелер очевидно се отнасят точно за периода, в който Бетховен явно е бил отхвърлен от певицата Магдалена Вилман заради грозотата и ексцентричността си. Освен това можем да спорим, дали Бетховен е подхождал без възражения към приключения, които според морално безупречните критерии не са имали за цел брак.

 

Дали е ходил при проститутки и после е съжалявал за стореното? Майнард Соломон прави подобно заключение въз основа на следния запис: „Страстното удоволствие без сливане на душите е и си остава нещо животинско, след подобно преживяване няма и следа от благородно изживяване, а най-вече съжаление.“ От контекста на дневника от 1812/18 година става ясно, че тук става дума за плод на четиво, който Бетховен едва ли е свързал със себе си или с посещението си в някой публичен дом. По всяка вероятност този запис е трябвало да подчертае неговите собствени принципи; възможно е  неговата същност да е предназначена за други личности – например за снаха му или за племенника му Карл, на когото Бетховен още от рано е искал да внуши определени идеи.

Във всеки случай още на млади години Бетховен се е отличавал с морална строгост, която не на последно място и братята му изпитват на гърба си. През 1796 година той изрично предупреждава Николаус Йохан: „Пази се от цялото това съсловие на пропаднали жени.“ (295) Още през 1823 година той не иска да прости на брат си Каспар Карл, че през 1806 година последният се е оженил за една, в неговите очи, лека жена – и то на всичкото отгоре след раждането на сина му Карл: „Дори само сватбата на брат ми доказва неговата липса на морал и разсъдък.“ 

Когато през 1807 година сближаването му с омъжената пианистка Мари Биго очевидно е погрешно разтълкувано в нейния виенски кръг, Бетховен пише на семейство Биго две писма, в които многократно се извинява и обяснява случилото се: „И без това един от моите основни принципи гласи никога да не поддържам други отношения с една омъжена жена освен приятелски.“ По-нататък: „никога, никога няма да ме сметнете за неблагороден, от дете се научих да обичам добродетелта и всичко, което е красиво и добро.“ 

Не се знае доколко Бетховен се е придържал към тези принципи в истинския живот. От една страна, той е правил формални предложения за брак на жени, без да бъде ни най-малко сигурен в успеха си, от друга страна, има срещи, които според запазените източници оставят място за спекулации. Последното би могло да важи за привързването на Бетховен към Джулиета Джучарди през 1801 година. Бетховен ѝ дава уроци по пиано в дома на родителите ѝ. Според запазената семейна кореспонденция тя е приела с известен интерес не само посвещението на така наречената „Лунна соната“, но и ухажването от страна на композитора; междувременно тя се омъжва за известния композитор на балети и едва една година по-възрастен от нея граф Венцел Роберт фон Галенберг.

20 години по-късно в разговора си с Антон Шиндлер Бетховен прави оценка на тогавашната си любовна интрига. На френски, езика на дискретните съобщения, той пише нескопосани изречения в Разговорната си тетрадка, които, от една страна, издават, че тогава е бил наранен, а от друга, ясно показват с какво самостилизиране Бетховен обикновено преживява подобни обиди. Преведено по смисъл неговото послание гласи: „Аз бях обичан от нея далеч повече, отколкото мъжът ѝ. Въпреки това той ѝ беше в по-голяма степен любовник от мен, но чрез нея аз разбрах за нещастието му и намерих един заможен мъж, който ми плати 500 гулдена, за да му помогна. Той беше завинаги мой враг и точно това беше причината, за да сторя възможно най-голяма добрина.“ Бетховен разказва, че по-късно Джулиета го посетила, обляна в сълзи, но той ѝ отвърнал с презрение. 

Не знаем коя част от това по-късно описание е истина и коя е лъжа, но въпреки това не бива да подценяваме въздействието на Бетховен върху жените, понеже някои от тях са го запазили в паметта си като грозен и неподдържан. В спомените на Франц Грилпарцер той е останал като „грижливо, да, елегантно облечен; едва по-късно се появи известна занемареност, която стигаше до нечистота.“ Карл Черни пише нещо подобно: „На млади години (до 1810) облеклото му беше елегантно, а поведението му – кавалерско; по-късно, докато глухотата му прогресираше, той имаше все по-занемарен външен вид.“ 

През 1808 година Лудвиг Шнор фон Каролсфелд рисува с молив една скица, която ни представя тогава 38-годишния композитор с влечение към елегантността, а и все още с доста младежки вид. Известните рисунки на Мартин Тейчек и Йохан Непомук Хьохле се появяват по-късно, но те показват впечатлението, което е оставял Бетховен в ранните си, а и средни години от престоя си във Виена – веднъж в унисон с модата и отворен към света, друг път намръщен и газещ през дъжда.

Очаквайте скоро и продължение на статията…

А биографията на Бетховен с автор Мартин Гек ще излезе на български през 2021 година!