Планът беше да се фокусираме върху подобряване или поне стабилизиране на бъбречната функция. Отново тази дума „план“. Не бързай, Тина. Знаеш какво се случва, когато почнеш да кроиш планове. Обикновено някакво неочаквано събитие ги проваля. В случая това неочаквано събитие беше съкрушителната новина за още един здравен проблем – този път огромен. От известно време страдах от неразположение, за което на никого не му се говори – хронична диария. Организмът ми беше толкова отслабен и непредсказуем, че не смеех да изляза от вкъщи. Всъщност почти не слизах от втория етаж. Имах сила само колкото да измина с несигурна стъпка краткото разстояние от спалнята до банята. Чувствах се като затворник и изглеждах ужасно. Не можех да се позная. Имах късмет, че Ервин беше до мен в този период, когато най-много се нуждаех от него.

През януари 2016 г. лекарите ме зашеметиха с диагноза рак на червата – карцином и няколко злокачествени полипа в ранен стадий. Към онзи момент не беше ясно дали ще е възможна операция, нито какви стъпки да се предприемат. Последваха ужасни дни на неяснота и несигурност. Обикалях нервно къщата, влачейки се от стая в стая. Съзерцавах втренчено езерото, стените, снимките от миналото, дори пианото, макар че нямаше музика в живота ми. „Не съжаляваш ли, че се ожени за възрастна жена?“ – възкликвах към Ервин, защото ми се струваше, че прекарвахме цялото си време в ходене по доктори. За щастие, той се държеше прекрасно в тази криза. Ервин винаги е излъчвал оптимизъм, увереност и радост от живота – такъв е от момента, в който го видях за първи път. С негова помощ се опитвах да запазя спокойствие в този разтърсващ период от живота ни.

Хубавото на живота е, че е като спускане с ролер-костер – има падини, но има и възходи. Месец след поставянето на диагнозата ракът беше опериран и поразената част от червата беше отстранена. За мой късмет, болестта беше уловена рано, а туморът се оказа бавно прогресиращ. Лекарите даваха оптимистични прогнози, че може да бъда излекувана напълно, и отново ме огря надежда. Но само крехък лъч – и само за момент.

Д-р Блайш ми обясни, че състоянието на бъбреците ми се влошава и че сме поставени пред дилема. Ракът е ужасна болест при всякакви обстоятелства, но в моя случай имаше широкообхватни последствия. Проблемът беше, че като онкоболна трябваше да вземам имуноукрепващи лекарства, а като кандидат за бъбречна трансплантация – имунопотискащи лекарства с точно обратния ефект, които да не позволят на организма да отхвърли новия орган. С други думи, двете лечения си противоречаха едно на друго. Лекарствата за контролиране на раковото ми заболяване бяха в пряк конфликт с лекарствата, необходими за успешна трансплантация, в случай че бъбречната ми недостатъчност достигне ниво, при което е необходим нов бъбрек.

Обаче токсините започнаха да превземат организма ми. Не можех да се храня. Имах малки пъпчици по целия стомах. Това не беше живот, а оцеляване. Предполагам, че нещо подобно се случва преди смъртта – организмът бавно-бавно се затваря, докато накрая съвсем изключва. Будистите приемат смъртта като част от живота, за тях тя е просто преход. Вече не съм млада хлапачка, си казах. Преди години щях да се бунтувам: „Не, не, не искам да умра, защото съм любопитна какво предстои“. Но на моята пределна възраст чувствах, че съм изпълнила това, за което съм дошла на този свят. След като си живял толкова дълго време, не ти предстои кой знае какво. Щом бъбреците ми отказваха да функционират, значи, беше време да умра. Обзе ме примирение. Чувствах се само малко уморена. Щях да се присъединя към майка си и сестра си. Нямаше проблем. Беше ударил моят час. Човек живее и умира. Бях готова да приема това.

Не се противопоставях на смъртта – винаги съм била любопитна за отвъдния живот, – но се притеснявах как ще си отида от този свят. Едно от предимствата да живея в Швейцария е, че тук асистираното самоубийство е легален акт. След като лекарят установи, че кандидатът за евтаназия е вменяем, той може да реши да му предпише смъртоносно лекарство, което да прекрати непоносимото страдание вследствие на фатална болест. Пациентът обаче трябва собственоръчно да сложи край на живота си. Представях си го така – биеш си една инжекция или изпиваш приготвеното смъртоносно питие, усмихваш се и се преселваш в друго измерение, където откриваш неподозирани неща. Изглеждаше ми безболезнен начин за справяне с болезнен проблем. Има няколко асоциации, които предлагат услугите си за координация на процеса, като например „Екзит“ и „Дигнитас“.

Записах се в „Екзит“ – за всеки случай.

Мисля, че тогава идеята за смъртта ми стана реалност за Ервин. Той реагира изключително емоционално. Не искаше да ме изгуби, не ме пускаше от този свят. Твърдеше, че не иска друга жена, нито друг живот. Бяхме щастливи и той щеше да направи всичко, за да продължим да бъдем заедно.

В този момент Ервин ме втрещи с предложението си да ми даде единия си бъбрек.

Не можех да повярвам. И до днес на моменти ми се струва невероятно. Бях поразена от необятната щедрост на предложението му. Понеже го обичах, първата ми реакция беше да се опитам да го разубедя. Не можех да му позволя да предприеме толкова сериозна и необратима стъпка. Той беше млад човек. Защо да предприема този риск само и само за да даде на една възрастна жена още няколко години живот? Знаеше, че може да живее и с един бъбрек, но ако му се случи нещо? Ако някой ден закъса и неговият бъбрек? „Скъпи, ти си млад. Недей, недей, недей да вредиш на живота си! Помисли за бъдещето си“ – го умолявах.

Но Ервин беше решил. Каза, че мислейки за бъдещето си, мисли за мен. „Моето бъдеще е нашето бъдеще“ – твърдеше. Ни най-малко не го тревожеше възможността самият той да се нуждае от бъбрек някой ден. Вярваше в дара да даряваш. „Който дава, получава“ – казва ми, уверен, че Вселената ще се погрижи за него.

Разплаках се, докато седяхме в хола, гледахме към езерото и се държахме за ръце. Въпреки че докторите не смятаха, че трансплантацията е реална опция, аз избрах да вярвам, че е възможна и че ще се случи. В този момент почувствах нещо, което бе изчезнало от живота ми, откакто ме сполетя тази серия от беди – инсулт, вертиго, рак, а сега и това.

Почувствах надежда.

Изведнъж прозрях, че битката срещу болестите е битка за пълна и вярна информация. Може е да беше след дъжда качулка, но за мен стана много важно да разбера какво се е случило с тялото ми, за да съм в състояние да правя по-добри избори в бъдеще.

През 2017 г., с наближаването на празниците, почувствах прилив на енергия. Очаквах с нетърпение рождения си ден на 26 ноември, който планирах да отпразнувам с близки приятели в къщата извън града. Винаги съм обичала да получавам честитки по този повод, поздравителни послания, сега и имейли, но този път това имаше особено значение за мен, защото с Ервин бяхме преживяли толкова много. Не искам да предизвиквам съдбата – знам, че медицинското ми приключение далеч не е приключило. След такава операция винаги ще има още прегледи, изследвания, биопсии. Но важното е, че съм още тук – че двамата сме тук, по-близки, отколкото някога сме си представяли. А това трябва да се отпразнува.

Ервин разбра, че старата Тина (или по-точно новата подобрена версия на Тина) се е върнала, когато се юрнах да поръчвам помощни масички за хола. След това извадих кутиите с украшения и превърнах нашия дом в коледна приказка. При мен желанието за разкрасяване на интериора е сигурен признак за живот.

След толкова години боледуване, страх, примирение и отчаяние, чувствах радостта от празника – радостта от живота.

 

Тина Търнър

„Моята любовна история“