Никога не споделих с баща си за посегателствата на брат ми върху мен. Всички живеехме в постоянен страх да не разстроим главата на семейството. При най-малката ни грешка той изпадаше в дива ярост, биеше ни и изпочупваше мебелите. Затова не смеех да му кажа нищо – знаех, че в крайна сметка ще пострадам аз. Единственият начин да оцелееш в това семейство беше да си невидим. Но аз не исках да съм невидим. Исках да ме забелязват, да ме изслушват, да ме обичат, да ме учат и да ме ценят. Исках да се отнасят с мен така, както родителите и братята на приятелите ми се отнасяха с тях. Виждах колко е различно нашето семейство. Виждах как другите деца играеха с бащите си на топка или стягаха багажа за къмпинг и за риболов. Бях прецакан. Бях прокълнат от съдбата. Имаше нещо сбъркано с мен. Защо се бях родил?!

Молех на колене майка си да се разведе с баща ми. Когато навърших седем, мечтата ми се сбъдна. На майка ми най-сетне и` беше дошло до гуша. Двамата с нея останахме да живеем в къщата, а баща ми се изнесе. Брат ми замина да учи във Военноморското училище. От всичко това би трябвало да се почувствам по-добре, но бях като изтръпнал – безчувствен към всичко и към всички. От нашата улица се излизаше на булевард с натоварен трафик и когато завивах по него с колелото, го правех лудо и стремглаво, без да се огледам ни в едната, ни в другата посока. Шофьорите набиваха спирачки и надуваха клаксони, при което лицето ми се разтягаше в огромна, почти болезнена усмивка. Възбуждаше ме мисълта, че рискувам живота си умишлено, вместо да умирам бавно и мъчително, задушен от липса на любов и ниско чувство за собствена значимост. Не че исках да умра – по-скоро показвах среден пръст на Бога заради това, че ме е наврял в този град, в това семейство, в този живот.

Всякакъв остатък от детска невинност в мен напълно се разпадна. Бях оставен сам да гния в тази непрогледна, неразбираема реалност. Всеки, когото срещнех, щеше или да умре, или да извърши нещо чудовищно с мен. От този момент нататък станах лош. Станах лош отвътре. Душата ми почерня.

В училище имах всякакви възможни провинения – побоища, вандалщини, бягства от часове, лош успех. В шести клас за първи път останах да повтарям, което подейства като керосин в огъня на моя срам и отчуждение. Не можех да понасям този живот. В Охайо през седемдесетте и осемдесетте години не беше необичайно деца да купуват алкохол и цигари за родителите си. Един ден най-добрият ми приятел Теди Пейпънхейгън беше пратен от майка си за цигари и аз отидох с него. Прибавихме към покупката и три бутилки вино „Мад Дог 20/20“, занесохме ги в гората и ги изпихме. Добре насвяткани, се закандилкахме към „Арбис“, където погълнахме огромно количество пържени картофи. Теди каза, че мазнината ще попие част от алкохола и майка му няма да усети колко сме пияни. Аз нямах такива тревоги. Напротив, харесваше ми, че съм пиян. Велико беше. Чувствах се силен, властен, неуязвим. Дори непобедим. Алкохолът беше моят нов най-добър приятел. Напивах се почти всеки уикенд. Децата от квартала знаеха, че майка ми излиза вечер в десет и половина и къщата остава без надзор от възрастни. Не говоря за добрите деца, а за хлапаци като мен – пренебрегнати, оставени на произвола на съдбата, търсещи своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или бутилка алкохол, изпивах я веднага. След това започнаха да ми предлагат хапчета – барбс, амфетки, каквото дойде. Поглъщах ги и тях. За първи път спах с момиче на дванайсет годишна възраст. Изпитах огромно удоволствие, но си спомням, че като се прибрах вкъщи, веднага влязох в банята, пуснах душа и се разревах. Чувствах се омърсен, сякаш бях прекрачил някаква невидима черта, която не би трябвало да преминавам – или поне не на тази възраст. След този първи път правех секс с всяка мацка, която изглеждаше навита. Хубава или не, слаба или дебела – нямаше значение. Винаги си имах и по едно постоянно гадже, но редовно кръшках. Новата ми пристрастеност – да се чувствам желан – стана най-силният от всички наркотици.

Уикендите минаваха в безпаметни запои. Понякога купоните не свършваха в неделя, а продължаваха и през работната седмица. Спомням си, че когато повтарях шести клас, в понеделник често ходех на училище, неизтрезнял от вечерта.

Eдин приятел на име Пийт Хандуърк ме покани да преспя у тях. – Сигурен ли си? – попитах. – Какво значи „сигурен ли си“? Сигурен съм, ами как! Ходихме на купон, накъркахме се, пушихме от моите цигари и накрая се прибрахме у тях. В събота сутринта се събудих в стаята им за гости. Бях си легнал с мръсните, вонящи на цигари дрехи. Пийт не се виждаше наоколо. Гонеше ме махмурлук и се нуждаех отчаяно от душ. Излязох в коридора. От една от стаите се чуваше шум и се запътих нататък. Оказа се, че е стаята на родителите на Пийт. Когато минавах покрай вратата, една от сестрите му ме видя и каза: – Ето го! Надникнах вътре и не можах да повярвам на очите си. Пийт и двете му по-малки сестри лежаха заедно с майка си и баща си на грамадното, пухкаво, бяло легло и гледаха анимационни филми по телевизията. Бяха облечени с еднотипни пижами и изобщо цялата картина беше като извадена от реклама. Всички бяха щастливи и чистички до блясък. Децата бяха щастливи, мама и татко бяха щастливи, кучето щастливо размахваше опашка. Бях поразен. Майката на Пийт ми се усмихна и ми каза: – Ела при нас! – Не, не – отвърнах. Бях мръсен, не си бях измил зъбите и не исках да им лъхам на цигарен дим – и срам. Не ми беше мястото на това красиво бяло легло. Стоях като ударен и ги наблюдавах. Родителите на Пийт бяха супер. Докато стоях до вратата като истукан, на почетно разстояние от леглото, те завързаха разговор с мен, питаха ме това-онова и слушаха отговорите ми с внимание. През цялото време бях на ръба да се разцивря. Не исках да повярвам, че такива семейства съществуват. Съзнанието за това, което има Пийт – и което всички други имат, – ми разкъсваше сърцето. Месеци наред картината не ми излизаше от ума – родителите и децата, щастливо сгушени в леглото, струящи от любов. Обратното на това, което преживявах аз. Бях прокълнат. Имах скапани родители и скапана съдба, и никога нямаше да се оправя. Животът щеше да ме довърши и трябваше да се разкарам, да избягам. Съзнавах, че ми липсва смелост да си пусна един куршум в главата. Минаваше ми през ума да се блъсна с колата в някоя стена или да полетя от някой мост, но се ужасявах от мисълта, че може да се проваля дори и в това и да остана жив, в инвалиден стол. А имаше и друго – в католическото училище ми бяха натъпкали главата с глупости като вечното проклятие, чистилището, дъжд от сяра и огън от небето. И така, оставах на земята да се мъча – прокълнат, с разядена душа, твърде малодушен, за да сложа край на всичко. Може и да имаше Бог, но определено не му пукаше за мен. Трябваше да се махна. Трябваше да избягам.

Бях записал в паметта си всичко случило се в по-ранните години – сексуалното, емоционалното, физическото насилие, липсата на грижовност – и се бях примирил с факта, че тези рани ще останат върху мен за цял живот. Музиката ми действаше като катарзис, но дори и тя подхранваше унинието ми, защото беше доста мрачна. Паническите пристъпи бяха намалели, но на тяхно място се беше настанила постоянна, смачкваща депресия и убийствено себепрезрение. Само прегрешенията ми вдигаха духа – колкото по-рискови и безразсъдни, толкова по-добре. Жадувах за приливите на адреналин, които отвличаха вниманието ми от вътрешните рани. Станах дилър на марихуана, продавах крадени стоки, участвах в палежи. Бях част от една престъпна реалност, която ставаше все по-опасна, но не изпитвах никаква тревога от това, че можех да умра. Страхът ми беше, че можех да живея по този начин до безкрай. Бъдещето не беше привлекателно – не си струваше да се стремя да оцелея.

 

Халил Рафати

„Забравих да умра“

 

„Забравих да умра“ е покъртителна – и поучителна – история на човек, „невидял нищо друго освен крайности в живота“. Днес Халил Рафати е преборил демоните си и от наркодилър и бездомник се е превърнал в успешен бизнесмен и учител по здравословен начин на живот. Учител по надежда.