Продължих да живея в зоната на здрача, работейки за филмови и рок звезди. Сигурно трябваше да предвидя какво ще ми се случи. След като се бях хванал да слугувам на богаташите в „Бел Еър“, Бевърли Хилс и Малибу, беше само въпрос на време някой от тях да ме помоли да му доставя дрога. Може би просто имах вид на човек, който може да свърши работа. Тези хора бяха свикнали да получават това, което искат, само с едно щракване на пръсти. Попитаха ме – аз приех. Мой приятел ме представи на едни момчета от окръг Хъмбоулт и окръг Марин, след което редовно ходех там и купувах марихуана с килограми. Плащах четири хиляди долара за фунт (към половин кило), разпределях го на унции (някъде към трийсет грама) и продавах унциите по шест стотака всяка. Беше много по-лесно от детайлинг на коли и много по-вълнуващо. Казах си, че няма смисъл да се бъхтя с физически труд, след като в дилърството има такъв огромен потенциал. Тук тревата не беше като мексиканския боклук в Толедо – беше първо качество, от най-добрата. Продаваше се като топъл хляб. Щом стъпех със стоката в Малибу, свършваше моментално. Натрупах бая пари за нула време. Ех, да можеха приятелите ми да ме видят!

Какво ще направите, ако любимият ви певец от любимата ви група ви посрещне на вратата на дома си и ви подаде хапче? Ще го глътнете, нали? Така направих и аз. След около пет минути нещо ме стегна под лъжичката. Тръгнах из къщата да търся Аарон. – Мамка му, братле! Пери ми бутна някакво хапче. Какво е то? – Споко! – каза Аарон. – Екстази е, няма страшно. – Не, не, не! – извиках. Чувствах как ме залива вълна от безпокойство и не можех да разбера дали е от наркотика, или е паническа атака. – Стига, братко, успокой се – каза Аарон. – Вземи едно от тези. И ми подаде друго хапче. Глътнах го и него. – Чакай малко! – сепнах се. – Какво ми даде току-що, егаси? – Шведски кваалюд. Известен още като метаквалон. Ще те успокои. – Мамка му! – извиках. – Не мога да вземам такива работи, човече. Ще ме хванат дяволите. Страдам от пристъпи на паника. Не мога да гълтам психоделици. Ще изперкам! Аарон ме погледна и само се усмихна: – Няма да изперкаш. Ще ти стане хубаво. Глътни и няколко бири. Послушах го. След това изпуших няколко цигари. Възбудата нарастваше у всички, защото стана време да тръгваме за концерта. Скочихме в няколко лимузини, които чакаха отпред, и отпрашихме за „Гранд Олимпик“ в централен Лос Анджелис. Пери трябваше веднага да се качи на сцената, а ние, стиснали ВИП пропуски, влязохме в залата. Беше тъмно като в рог. Прозвучаха ниски звуци на диджериду и акорди на китара. Публиката утихна. Изведнъж избухна взрив от светлина и звук и тълпата полудя. Всички стимуланти, които бях изпил, ме удариха едновременно. Имах чувството, че се спускам с ролъркостър. Опитах се да се стегна и да се овладея – дори нарочно задържах дъха си за момент, – но беше твърде късно. Наркотиците и музиката съчетаха действието си и изпаднах в такава еуфория, каквато никога не бях изпитвал в живота си. Атомна бомба на блаженство. Кръщение с грандиозно, анормално, неестествено количество допамин и серотонин. Страхът, който имах от психоделиците – или по-точно страхът, че ще изгубя контрол под тяхното влияние, – изчезна на мига и никога не ме споходи пак. Чувствах се всесилен, непобедим, безсмъртен. Не беше само от фуклива горделивост, че съм близък с рок звезда и се возя в лимузината му, пълна със стриптийзьорки. Не, това беше нещо друго – екстатично състояние на пълно единение с Вселената. На следващия ден се събудих сам на Западния плаж в Малибу. Нямах спомен как съм се озовал там. Бях без риза, бос и облян в пот. Избърсах с длани потта от лицето си. Погледнах си ръцете – бяха целите в грим и туш за очи. Сигурно бях размазал чернилката по цялото си лице. Първата ми мисъл беше: „Мамка му, трябва да намеря от онова екстази. Интересно дали може да се купи с отстъпка на едро“. Обадих се на Аарон и той ми обясни, че това, което съм взел предната вечер, било много луксозна дрога – екстази, смесено с хероин, специално приготвено за Пери. Тази новина би трябвало да ме стресне – току-що бях научил, че за първи път в живота си съм употребил хероин, – но за съжаление тя още повече ме въодушеви и само увеличи желанието ми и нетърпението ми да намеря още от този материал. След два-три дни се бях сдобил със сто таблетки и се заех да ги продавам. За богатите и известните бях полезна връзка като доставчик на марихуана, но като доставчик на екстази станах буквално знаменитост. Канеха ме на всички партита, сприятелих се с много актьори, имах арсенал от телефонни номера на модели/сервитьорки.

Наркоманията ми бързо ескалира. Вземах масивни количества екстази, не ядях и не спях с дни. После изведнъж се сривах и откъртвах. Като се събудех, ме налягаха угризения. Божичко, какви ги върша? Аз съм наркодилър. Продавам екстази на рейв партита. Това е отвратително. Решавах да се стегна, да зарежа дрогата и да си намеря свястна работа..., но това продължаваше не повече от седмица. Парите и адреналинът от купуването, продаването и използването на екстази бяха прекалено съблазнителни.

Беше 1999-та година и всеки уикенд имаше рейвпартита. Дните ми минаваха в мъгла от наркотици, секс и купони. В петък вечер вземахме екстази и щуреехме до неделя сутринта, когато глътвахме шепа ксанакс и откъртвахме до понеделник вечерта. Ставахме да хапнем и се връщахме в леглото. През седмицата гледах да съм горе-долу чист, а в петък колелото се завърташе отново. Чувствах се недосегаем.

Посрещах с присмех всеки намек, че съм наркоман, и всеки опит за съвет да намаля темпото. Мислех, че просто ми завиждат за готиния начин на живот. Част от мен обаче, макар и малка, и безшумна, съзнаваше, че съм един двайсет и осем годишен наркоман и наркодилър. Не такъв живот планирах, когато си вдигнах чуковете от Толедо. Намирах оправдание в това, че купоните и дрогата ме спасяваха от депресията и сдържаха паническите пристъпи. Освен това ме бяха сближили с трима талантливи музиканти, които ме поканиха да стана техен вокалист. Музиката бе играла жизненоважна роля в живота ми до този момент и ми бе помогнала да оцелея. Затова, когато се свързах с тези момчета, бях сигурен, че точно това е бил смисълът да дойда в Калифорния. Смятах, че явно музиката е моето призвание, а купоните и наркотиците са просто част от сделката. Двама от новите ми съгрупари бяха на хероин – истински хероин, не екстази, смесено с хероин. Отначало го избягвах. По някаква причина възприемах хероина като част от бляскав ритуал, запазена марка за моделите и рок звездите. Но моите хора го пушеха от алуминиево фолио и от дъното на бирена кутийка. Миришеше ужасно. Колкото и гадно да изглеждаше, знаех, че е само въпрос на време да опитам.

Истината беше, че хероинът ми даваше това, което винаги съм искал: детство. Мозъкът ми се беше изпържил от тоновете екстази, ЛСД, кетамин, GHB, гъби и какво ли не, които бях погълнал. Беше трудно да поддържам високите нива на удоволствие, с които бомбардирах средния си мозък чрез флирта си с тези забранени химически вещества. Хероинът беше друго нещо. С едно вдишване ме обземаше спокойствие. Не чувствах нито тревожност, нито депресия, нито глад, нито болка – не чувствах нищо. Бях изолиран, защитен, затоплен и спокоен. Бях неустрашим. Пишех песни и поезия, прекарвах повечето време в блянове и фантазии, в полубудно състояние на осъзнат сън.

За разлика от мен хората наоколо ми виждаха накъде отивам. От три месеца пушех хероин на всеки три часа, а ето че вече бях залитнал и по крек. Приятелите ми се опитваха да ме вразумят, но аз им се присмивах и ги дразнех, че са твърде слаби, за да се занимават с наркотици като мен.

Изглежда битката за душата ми беше приключила. С безразсъдните си действия и тоталното неуважение към собствения си живот недвусмислено се бях предал на злото.

И тогава осъзнах, сякаш ме удари гръм: това беше краят. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане назад. Бях използвал игли на човек, заразен със СПИН. Нямах към кого да се обърна и никой не можеше да ми помогне. Майка ми живееше под линията на бедността и вече бях изсмукал всичките и` резервни ресурси. Горката беше задлъжняла с хиляди долари, за да ми праща пари. Следващите четиринайсет до осемнайсет месеца (не мога да определя точно) са ми като мъгла. Имам откъслечни спомени как прося около бензиностанции, как ям пердах, припадам от свръхдоза и се събуждам в болница. И преди съм бил „бездомник“ – спал съм по хотели, в коли, у приятели. Но от момента, в който станах бездомник в истинския смисъл, жизненият ми стандарт се срина рязко. Събирах недопушени фасове от пепелниците в заведения, серях в алеите, без даже да се бърша. Бях постоянно в движение. Стигнеш ли до тази точка, няма как да спреш. Не говоря за наркотиците – за тях е ясно. Говоря за необходимостта постоянно да се местиш. Имаш чувството, че смъртта е надвиснала над теб, и виждаш потвърждение зад всеки ъгъл – дилъри, на които дължиш пари; бандити, на които няма да им мигне окото да те гръмнат, защото случайно си навлязъл в тяхна територия; професионални улични мошеници; изпаднали до крайност наркомани; джънкита със СПИН, изгубили надежда до такава степен, че са готови да ти теглят ножа за една петица. Улиците са мръсни, вонящи на пикоч и лайна, осеяни с използвани игли, лули за крек, кръв и грях. Подслоните за социално слаби и приютите за бездомни са тъжна гледка денем, но едва ли можете да си представите какво става на „Скид Роу“, когато падне мрак. Побоища, убийства – смъртта вилнее там, но не чувате за това, защото никой не дава пет пари за тези хора. Никого не го е грижа за тях. Иначе не биха стигнали дотам. Това е многолика тълпа от жертви от изгубената война с наркотиците: психично болни (повечето ветерани), които би трябвало да са в болница, но нямат пари да се лекуват; деца от разтурени семейства и/или жертви на насилие и сексуални посегателства. Безумен въртоп от лудост и пристрастеност, изгубена надежда, търговия със секс, убийства, насилие, престъпност и греховност – и всичко това в зона от града само на няколко пресечки от полицейската централа. Зона, изолирана от останалия свят, в която никой няма да забележи, ако те убият, и на никого няма да му мигне окото за теб. Мъже – нормални, хетеросексуални мъже – ще изнасилят мъж пред публика от други хилещи се мъжкари само за да демонстрират сила и надмощие. Насилието тук не е като фалшивото насилие на екрана, което притъпява чувствителността ни. Тук то идва мигновено, ненадейно и те оставя без дъх. Кръвта е много по-тъмна и много по-обилна. Звуците – неистовите, ръмжащи звуци на реалното насилие, те хващат за гърлото и те оставят вцепенен в продължение на часове, сякаш всяка част от тялото ти е анестезирана с новокаин.

Не можеш да повярваш на това, което си видял, и умът ти го изтиква някъде дълбоко в теб, в подсъзнанието ти, за да те предпази. За беда, то почти винаги изплува на повърхността отново – най-често като кошмарен сън или паническа атака. От време на време успявах да се свържа с някой стар приятел или познат от Малибу, който се смиляваше над мен. Идваше да ме види, даваше ми пари и разбира се, искаше да му доставя дрога, което правех с готовност. Като видеха в какво състояние се намирам, тези хора ми наемаха хотелска стая и ми казваха да се окъпя, да се стегна и да си оправя живота, но ако обичам, да не ги търся повече. Предполагам, че са очаквали да срещнат стария Халил, а не бездомен клетник, измършавял до петдесет кила, целия в рани и абсцеси. Гледката ги хвърляше в ужас и един след друг изчезваха от хоризонта.

Нямаше къде да ида, нямаше на кого да се обадя, нямаше кой пасивно да търпи моето поведение, нямаше кого да обвиня и да се изкарам жертва. Бях изгорил всички мостове. Собствената ми майка не желаеше да ми вдигне телефона. Даже дилърът ми не желаеше да ми вдигне телефона, баси! И преди бях удрял дъното – и всеки път продължавах да дълбая още по-надолу. Сега обаче вече нямаше накъде.

Капитулирах пред съдбата си и се слях в едно с пръстта и с калта. Това беше краят. Бях мъртъв. Настъпи необикновено затишие и покой. Дишането ми се успокои, стана равномерно и нормално. Чух познат звук, който не беше стигал до ушите ми от десетилетия: чуруликането на пробуждащи се птици. Една по една, те извиваха глас и красивите им нежни песни се сляха в симфония. Обърнах се към Бога с молитва. Молех го за прошка. Заедно с песента на птиците, в душата ми нахлу надежда. Само ако можеше да прогледна, само ако можеше да проходя, щях напълно да се променя. Молех се все по-горещо, а птиците пееха все по-силно. Усещах, че се зазорява и настъпва светлина. „Моля ти се, Боже! Много ти се моля! Не искам да живея повече така. Не мога да живея повече така. Моля ти се, помогни ми да прогледна, помогни ми да проходя. Моля ти се, помогни ми да не влизам никога в затвора. Заклевам се, че никога няма да докосна алкохол и наркотици. Моля ти се, избави ме. Моля те, върни ми зрението и умението да ходя – и ти обещавам, че вече никога няма да се друсам.“ Този път наистина възнамерявах да се променя. Нямах повече сили да продължа това жалко съществуване – не мога да го нарека дори живот. Предпочитах да умра в този ров, вместо да продължавам да съществувам по същия начин.

 

Когато оставах сам, се мъчех да осмисля факта, че съм още жив. Не изглеждаше логично след всичко, през което бях преминал. Повечето не бяха оцелели. Защо аз бях останал жив? Определено не защото съм по-силен и корав. Много, много хора бяха по-силни и корави, но не оцеляха. Много хора бяха по-умни, по-мили и по-добри човешки същества от мен, но умряха. Не знам защо. И до днес не мога да си обясня. Чувствам се смутен от това и се боря с чувство за вина.

Научих, че зависимите обикновено имат някакво извинение за наркоманията си или алкохолизма си. Или ще е лош баща, или чичо, който ги e тормозил, или изобщо гадно детство. Алкохолиците и наркоманите са наранени, ощетени хора, които пият или употребяват наркотици, за да се справят с болката. Моята голяма болка беше чувството за изоставеност. Майка ми ме беше зарязала в детството ми. Не ми обръщаше достатъчно внимание и не ме закриляше, когато имах нужда. Гаджето ми Ким от прогимназията скъса с мен без видима причина. Гаджето ми Кори се премести в друга гимназия. Другото ми гадже от гимназиалните години – Джейми, ме разкара. Клодия ме заряза. Ана ме заряза. А Дженифър, последната ми приятелка и спътница в дрогата, която се кълнеше, че никога няма да ме напусне? Тръгна си. Роби ме накара да напиша на един лист имената на всички хора, които са ме зарязвали в един или друг момент, и да характеризирам отношенията ни. Беше изключително болезнено да си припомня как всеки, заявил, че ме обича и че никога няма да ме напусне, в крайна сметка ме е разкарал. Стана ми ужасно тъжно за самия мен – за мен, за мен, за мен... Когато бях готов със списъка, Роби го погледна и попита: – А каква е твоята роля в това? – Моята роля? Никаква, каква! Те ме изоставиха, егаси! – Но какъв беше твоят принос? Ти как съдейства за раздялата? – Нямам принос! Не съм съдействал никак! – троснах му се аз. – Майка ми ме изостави, затова се вкопчих в тези жени, но ме зарязаха и те. Това е. – И смяташ, че нямаш принос за това? – Абсолютно! Нямам принос, дяволите да те вземат! – му изкрясках. Роби се усмихна. – Крещеше ли им? – попита. – Дали съм им крещял? – Замислих се. – Е, да, естествено, крещял съм. – Псуваше ли ги? – Да, мамицата им да..., случвало се е да ги псувам. Роби кимна. – А удряше ли ги понякога? – Не – отрекох. – Или хайде, не сериозно. Джафкали сме се, но никога не съм ги удрял, да речем, с юмрук в лицето. – Не питам за юмрук в лицето – каза Роби. – Питам дали си им посягал. Блъскал ли си ги? – Е, може и да съм ги блъскал. – Всичките ли? – Откъде да знам?! Да, блъскал съм ги по време на кавга, може и да съм зашил на някоя шамар един-два пъти. – Сериозно? – Да, защо? – Просто питам. Запиши го. Изневерявал ли си на някоя от тях? – Е, ти пък! Естествено, че съм. Изневерявал съм на всички. Роби беше изумен. – На всички? – Да, защо? Защо се изненадваш? Мъжете кръшкат. – Така ли? – Да – казах, – мъжете кръшкат. Такива са. Изневеряват. Всички мъже изневеряват. – Ти познаваш всички мъже? Познаваш всичките три милиарда мъже на планетата? – Познавам достатъчно мъже, за да съм наясно. Мъжете изневеряват. Роби се наведе към мен и каза: – Халил, трябва да ти кажа нещо, но те моля да ме чуеш. – Разбира се. Какво? Той потупа списъка с пръст. – Тези момичета не са те изоставили. – Да, бе, да. Ти ли знаеш, или аз, егаси! Той поклати глава. – Не са те изоставили. Избягали са. Занемях. Роби продължи: – Ако човек обича някого, както ти твърдиш, че си ги обичал – не споря така ли е било..., – ако човек обича някого, не му изневерява, не му крещи, не го обижда и не го ругае, не го блъска, не го шамаросва. А ти си се държал зле с момичетата, докато им е дошло до гуша и са избягали от теб. Послушай ме и в бъдеще никога не прави така. Ако почувстваш, че някой ти е скъп, не му крещи, не го ругай, не му изневерявай. Тук рухнах и се разревах. Плачех за всички ужасни неща, които съм причинявал на любими хора. Плачех, защото виждах всичко много ясно. В юношеските си години мислех, че всички си живеят перфектно, а само моят живот е скапан. В отношенията си с жените търсех това, от което бях лишен, но при най-малкото неудобство сам се саботирах, защото не умеех да се справям с нещата с достойнство и великодушие. Винаги бягах. Просто бягах. А всъщност бягах от собствената си сянка. Това осъзнаване беше съдбовна повратна точка в живота ми. Почувствах облекчение от товара на депресията и тревожността. Благодаря ти, Роби.

Скоро след това се обадих на майка си и започнах да я разпитвам за миналото и` . Нямах идея за трудовите лагери и всичко, което е преживяла по време на войната. Не ми разказа всичко, споделяше откъслечни истории, но това бе достатъчно, за да осъзная, че тази жена се беше справила възможно най-добре предвид обстоятелствата – травмата, ужасния насилник, когото имаше за мъж, и проблемите с мен, необуздания и` син. Тя нямаше вина за това, че се провалих и се превърнах в бездомен наркоман. Вината беше моя. Целият ми свят започна да се прояснява.

 

Промяна е възможна само ако напълно се смириш. Всеки може да пази поведение за известно време. Наркоманите и алкохолиците са майстори в това, да си надяват маски, за да се харесат на околните. Но за истинска промяна се изисква смирение – не често срещана черта у хората от тази категория. Като загазим, се кълнем в Бога, че това е за последен път, молим се за помощ, вричаме се и поемаме „железни“ обещания и пред себе си, и пред останалия свят. Но после се намесва егото ни с неговата невероятна способност да пренебрегва опита – и ето ни отново надрусани и пияни. Така е, защото дълбоко в себе си не сме имали истинско желание да се променим.

 

Рафати постъпва в клиника. След това работи в рехабилитационен център за зависими. Специализира психологическа интервенция и започват да го търсят все повече клиенти, за да спаси децата им. Основава собствен рехабилитационен център "Ривиера Рикавъри", а сега е собственик на веригата заведения за здравословно хранене SunLife Organics и йога студио Malibu Beach Yoga.

 

Халил Рафати

„Забравих да умра“

 

„Забравих да умра“ е покъртителна – и поучителна – история на човек, „невидял нищо друго освен крайности в живота“. Днес Халил Рафати е преборил демоните си и от наркодилър и бездомник се е превърнал в успешен бизнесмен и учител по здравословен начин на живот. Учител по надежда.