Има един единствен път – правият и тесният. Донякъде е глупаво, че ми отне толкова много време да стигна до това заключение. Търсих с години – всъщност с десетилетия. Експериментирах с тонове халюциногени и други вещества. Практикувах всякакви форми на йога и холотропно дишане. Изчетох вагон книги, надникнах във всякакви религии, ходих при лечители и шамани, посетих места с водовъртежи от енергия, дадох десетки хиляди долари за кристали и уреди, които да ме изцерят: лазери, тибетски пеещи купи, медальони и гривни, аудиодискове за медитация. Пътешествах из цяла Индия седмици наред. Прекарах месец в Индонезия, обикалях островите и припявах будистки мантри. Прегръщаха ме хора, почитани като живи светци, следвах курс по трансценденталната медитация. В крайна сметка осъзнах, че има само един път – правият и тесният. Единственото знание, от което се нуждая, е записано в Библията, и то е да обичам Бог преди всичко друго и да обичам ближния си като себе си. Толкова. Това е цялата истина. Не ми е нужно да зная нищо друго за духовността и Бога. Има един единствен съдник за това кой и какво съм аз и това е моят Създател. Вярвам, че всички ние ще бъдем изумени, когато поемем последния си дъх и видим как всичките ни убеждения биват разбити от пълната и обединяваща истина на нашето съществуване извън времето. Но засега, тук на тази земя, съм щастлив да разбера най-сетне, че има само един път – правият и тесният: пътят на любовта, истината, състраданието, добротата и усилния труд. Всеки ден допускам грешки, но всяка сутрин, благословен с шанса да опитам пак, си давам дума да положа максимум усилия и да дам на света най-доброто от себе си. Натъжавам се, когато си помисля как без малко щях да пропилея всичко това. Бях довел живота си до такава разруха, че се провалих дори в опитите си да се самоубия. И сред цялата тази лудост, божия милост и красиво изцеление, които преживях през последните дванайсет години, забравих да умра. Сега винаги ще помня да живея.

 

 

Халил Рафати

„Забравих да умра“

 

„Забравих да умра“ е покъртителна – и поучителна – история на човек, „невидял нищо друго освен крайности в живота“. Най-ценното в нея е, че е написана не от теоретизиращ, всезнаещ психиатър или психолог, а лично от страдалеца – с неговия патос, с неговите сълзи и с неговата кръв. Ритъмът е забързан и накъсан, повествованието – задъхано, нетърпеливо, езикът – цветен, непочтителен в падините, но и вдъхновен във висините на едно „красиво изцеление“. Днес Халил Рафати е преборил демоните си и от наркодилър се е превърнал в учител по здравословен начин на живот. И по надежда. Учител по надежда.