Младият император вървял със свитата си през града. Народът падал по очи и викал:

            — Вива, императоре!

            А ковчежникът го следвал и при знак с очи хвърлял на народа жълтици.

            Хората щели да се избият, само и само да докопат жълтица от прахоляка, и пак крещели с упование за още монети:

- Да живее императорът!

Стражата дебнела всички да се кланят на влас­телина и налагала с камшици онези, които не скла­няли глава.

Един страж измъкнал меча, за да отсече гла­вата на бос, мръсен и дрипав монах, който с гордо вдигната глава крачел към императора. Тъкмо замахнал с меча, и чул мощния глас на господаря:

-Стой!

Той се спрял в почуда. Как така? Нали самият император бил заповядал и много свободомислещи глави вече били посечени.

Но това, което станало после, потресло всички!

Младият император скочил от коня си, втур­нал се към нахалника, коленичил пред него и целу­нал крайчеца на мърлявата му дреха.

Свитата се слисала. Народът ахнал. Какво е това чудо? Императорът сякаш се превърнал в друг човек. Едва след туй някои от свитата разпознали в този дервиш бащата на императора. Преди ня­колко години той се отрекъл от престола, предал властта на сина си и тръгнал да странства в тър­сене на истината.

-  Здравей, татко. Завърнал си се. Добре дошъл...

- Не, сине мой, още не се връщам. Стигнах до единия край на Земята, а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.

- Това са твоите владения, татко!

- Не, сине, сега са твои.

-  Виждаш ми се много отслабнал, татко. Кон за императора!

- Не, не, не искам. Ти знаеш обета ми - да ходя пеша и да остана беден. Ако искаш да помогнеш на стария си болен баща, пусни няколко медни пари в чашата ми, за да си купя хляб. Друго нищо не е пот­ребно на баща ти.

Синът се смутил, като видял малката му мръс­на дървена чаша за подаяния. -Ковчежник! Ковчежникът дотичал.

- Напълни тази чаша!

- Синко, не приемам никакво подаяние, по-го­лямо от чашата ми.

След първата шепа се понесъл ропот сред тъл­пите, които видели как на някакъв просяк се дава цяло състояние. Всеки бил готов да удуши този дрип­льо. Те взели да викат:

- Вива, императоре! На такъв просяк – такова състояние?!

А ковчежникът се опулил - монетите се сипе­ли в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази чудновата чаша, татко? Не зя­пай, ковчежнико, сипвай!

С всяка шепа той се учудвал все повече. Цял чувал злато се изсипал в чашата, а тя все оставала празна.

- Каква е тази странна съдина, татко?

- Синко, нали виждаш как е закъсал баща ти? Ако можеш, нахрани ме днес.

Синът взел чашата, учудено я позавъртял в ръ­цете си, огледал я от всички страни, гневно я ударил в прашния път и наредил:

-Да се напълни!

Чувал след чувал носели слугите, докато ковчезникът не казал:

- Повелителю, златото свърши.

- Пратете скороходци да донесат още! Докато не напълни проклетата чаша, няма да мръднем оттук!

Голям брой тежки чували се изсипали в чаша, но тя оставала все така празна. На четирийсетия чувал синът не издържал.

- Каква е тази сатанинска чаша? Що за дявол­ска съдина си донесъл, татко? Четирийсет коне със злато докарахме, а тя е още празна? Как и с какво може да се запълни?

- Ех, сине мой, щастлив съм, щастлив съм, че ти се оказа по-досетлив от мен. На четирийсетия чу­вал ме попита каква е тази чаша. А аз, за да разбе­ра, хвърлих в нея целия си живот, половината свят, хиляди наложнички, цялото мислимо и немислимо богатство на земята. Синко, здравето си хвърлих в нея. ВСИЧКО хвърлих, а чашата остана празна. За­щото тя е направена от желанията ми. Това е чаша­та на желанията...

И вие, драги читателю, имате такава чаша.

В преследване на поредното желание сте хвърли­ли в нея младостта, здравето, красотата, щастието си.

Тя е погълнала душевното ви спокойствие, ра­достта от живота, не ви е оставила да изпълните ис­тинските си съкровени мечти. В тази чаша сте хвър­лили целия си живот.

Остава ви може би последната третина. И ако не я захлупите веднага, тя ще глътне всичко до пос­ледния ви ден.

Не го ли виждате?

Всеки път, когато казвате „малко е!", вие уп­ражнявате вътрешно отрицателно отношение към са­мия себе си и към всичко постигнато, обезценявате изживените години, целия си живот!

Придирчив към себе си, вие продължавате да се сравнявате с другите не откъм най-добрата страна! Подценяването идва от чашата на жела­нията, то е в основата на всяка несрета, недовол­ство, несполука...

Взрете се в себе си. Дори да възстановите 100 процента зрението си за един ден, пак ще сте недо­волен. Така ли е?

Докато не е станало късно, променете отно­шението си към себе си, към околния свят и към жи­вота, намерете у себе си нещо истинско, ценно, съ­щинско, вечно и го развивайте.

Вдигнете сега дясната си ръка. Погалете се по главата поне задето с прочитането на тази книга пра­вите опит да се погрижите за здравето си, да въз­становите зрението си.

Дори да не стане, ще е само в началото. Нау­чете се да си прощавате дребните грешки. Благода­рете на себе си поне задето ви има на този свят.

Винаги можете да намерите за какво да похва­лите сам себе си.

Ако с желанието да се промените оставате все същият, вие се залъгвате с илюзии. Извинете ме, но е безполезно да лекувате язвата, ако в нея е засед­нал ръждив пирон - раната все ще се отваря. Ръж­дивият характер, който носите в тялото си, ви е за­бил в тази безизходица.

Колкото и да е трудно, за всеки ден, за вся­ка пълноценно свършена работа трябва да се самопринудите, с усилие на волята да събудите ува­жението към самия себе си, защото именно от­тук започва сътворяването на Личността.

 

„Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата“

Мирзакарим Норбеков