Може да се каже, че съм родена с будистки дух, защото е цяло чудо, че животът не ме сломи. При цялата несигурност, при всички болки – особено трудните отношения с майка ми, останах щастливо, жизнерадостно, оптимистично настроено дете и запазих този светоглед през целия си живот. Хората ме питат: „Откъде вземаш тази сила?“. „Родена съм с нея“ – отговарям. Винаги съм била независима и силна духом. Имала съм много битки, но съм имала и силата да издържа. Винаги съм успявала да намеря положителна страна във всяка ситуация.

---

Опасно или не, бях най-щастлива, когато бях навън. Децата винаги се адаптират към трудностите на живота. Винаги намират нещо, което да им помогне да ги преживеят. Прекарвах много време сред природата – скитах и играех из околните поля, пасбища и градини, наблюдавах животните, гледах небето. Вкъщи, особено когато майка ми беше там, не беше особено приятно, а когато тя си тръгна, стана тъжно. Природата беше моето убежище – свят на хармония и любов, в който се преобразявах дори когато бях обидена или сърдита. „Къде беше цял ден?“ – ме питаха, когато вечер се прибирах разчорлена и замечтана. Къде ли? Никъде специално – просто ми беше хубаво да съм навън.

---

Разреваната пред дъската Ана Мей беше едната ми половина. Другата Ана Мей беше родена артистка, която при подходящи обстоятелства приветстваше вниманието на публиката и бе готова да направи всичко, за да го задържи. Ако в момента на онази моя излагация някой беше казал: „Стига с това. Дай музиката!“, моментално щях да скоча на крака и с усмивка до уши, щях да пея и танцувам като луда. В тези изпълнения бях самоуверена, със самочувствие и не изпитвах никаква неловкост – нито грам сценична треска. Даже като много малка знаех, че пея по-добре от големите жени около мен. Бях родена с този талант. Гласът ми беше моят божи дар и умеех да го използвам.

---

Пяла съм през целия си живот. Спомням си как като много малка майка ми ме водеше на пазар в Ноксвил, докато живееха там с баща ми. Ноксвил за разлика от Нътбуш беше голям град с какви ли не магазини. Като откриваха, че мога да пея, продавачките ме качваха на стол (бях четири- или петгодишна), заставаха наоколо като на концерт и слушаха изпълненията ми на последните хитове. I was walking along, singing a song[1] – пеех аз без капка колебание. Щом чуех нова песен по радиото, я усвоявах моментално. Запомнях думите за нула време. Ставаше естествено, без никакви усилия, както змията сменя кожата си. Бях родена с това. Продавачките се радваха на малкото момиченце с големия глас и ме възнаграждаваха за забавлението с лъскави монети по пет, по десет цента, дори по двайсет и пет. Събирах си ги в стъклено бурканче – беше истинско богатство в моите очи! Тези момичета бяха първата ми плащаща публика!

Песните и танците ми идваха отвътре – никога не съм се замисляла даже са секунда какво и как ще го изпълня. Винаги бях лидерът на трупата – аз избирах песните и показвах стъпките. Чувствахме се като на сцена и се забавлявахме много. Имах една снимка от този период, но когато Алийн порасна, реши, че не изглежда достатъчно добре, и я скъса. Съжалявах много, защото това беше единствената снимка от времето, когато бях кльощава като клечка и нямах нищо друго освен глас.

Обичах да пея на пикници. Всеки от вас е ходил на пикник, но пикниците на чернокожите жители на Нътбуш бяха по-различни – по-забавни според мен, с празнична, карнавална атмосфера. Докато прясно опеченото барбекю се трупаше по масите, за забавлението се грижеше мистър Бутси Уайтлоу – известна личност в нашия край. Той свиреше на тромбон, а друг музикант му акомпанираше на малък барабан. Тази двучленна музикална група беше по-вълнуваща за мен от цял маршируващ духов оркестър. Не след дълго вече бях известна като „малката Ана Мей, която пее с мистър Бутси“. Не помня какво сме изпълнявали, но помня, че бях там, до него, пеех с пълен глас и ентусиазирано подканях тълпата да се включи. „Елате и пейте с мистър Бутси!“ – подвиквах. Бутси Уайтлоу остави в мен такова силно впечатление, че след години, когато вече пеех с Айк, съчиних и записах песен за него (Bop along, bop along, bop along, Mr. Bootsy Whitelaw).

---

Докато пеех, не спирах да се движа. Никога не стоях на място, винаги правех танцувални стъпки, било то хореографирани или спонтанни. Сестра ми не можеше да танцува. И майка ми не можеше да танцува. Аз обаче можех. Мисля, че ако можеш да пееш, танцът някак си върви заедно с песента.

---

Отдавам мощния си глас на факта, че през детството ми вкъщи нямахме телефон и с роднините, които живееха отсреща, си викахме през пътя. Научих се да викам силно, ако искам да ме чуят!

---

Пеенето беше за мен форма на лично изразяване и същевременно извор на утеха, особено когато животът ми стана труден и непредсказуем. Непрекъснато ме лашкаха насам-натам. Ма ни изостави, а след това останахме и без татко. Бях едва навършила тринайсет, когато той просто изчезна от живота ни. С Алийн живяхме известно време по роднини, а после се установихме при баба Роксана, която следеше всяка наша крачка. Намерих сигурност и обич при Кони и Гай Хендерсън – двама млади белокожи, които търсеха детегледачка за бебчето си. Чувствах се добре у тях. Бях третирана като част от семейството. След всички сътресения, през които бях преминала дотук, копнеех за ред и предвидимост.

Г-н и г-жа Хендерсън имаха високи стандарти и бяха за мен пример за подражание. От тях се научих да поддържам красив, уютен дом, пълен с книги, списания и красиви предмети. Научиха ме също на добри обноски. Заведоха ме на екскурзия до Далас, Тексас, така че успях да зърна и света извън щата Тенеси. И най-важното от всичко, показаха ми, че е възможно двама души да живеят в хармония, да се обичат, да са мили един към друг и към децата си. Разбира се, такова поведение е най-нормалното нещо на света, но то не беше част от моя жизнен опит дотогава.

---

Никога не се бях чувствала обичана, затова реших, че това не е важно. Поне за мен. Издигнах нещо като предпазен щит. Казах си: „Нищо, че не ме обичате. Нищо, че не ви пука за мен. И така ще се оправя. И да не ме обичате, ще продължа напред“.

Ще продължа напред. Това стана моя мантра, преди дори да знам какво е мантра.

---

Затова никога не станах примадона. Изградила съм се като личност във време, в което не очаквах да получа нищо от никого. Философията ми беше: никога не се оплаквай, когато стане трудно. Просто го приеми и продължи напред. Оправяй се с това, което имаш – добро или лошо, – и намери начин да го накараш да работи.

---

Опитът ми за самоубийство не беше класическият зов за помощ или за внимание. Избрах смъртта съзнателно и наистина исках да умра. Бях нещастна, когато се събудих. Но никога след това не повторих този опит. Не го повторих, защото осъзнах нещо много важно, което промени живота ми. Излязох от зоната на мрака с убеждението, че съм призвана да живея. Имах мисия на този свят.

Вече знаех, че единственият начин да се отърва от този кошмар, е да изляза през вратата.

---

Когато за първи път публиката стана на крака, за да ме аплодира, не знаех как да реагирам. Беше в Париж през 1971 г. Представихме се наистина добре и парижани полудяха от възторг. Скочиха на крака, ръкопляскаха и ме викаха на сцената. „Може ли да отида?“ – попитах Айк. Гневът му беше толкова страшен, че трябваше да внимавам да не сторя нещо, с което да си изкарам боя. Изчаках да получа разрешение и излязох на сцената. Бях толкова зашеметена от аплаузите, толкова несвикнала да получавам признание, че попитах публиката: „Ама вие наистина ли...?“. Последва мощно: „Дааа!“. Почувствах се поласкана и изключително щастлива, че хората ме харесват.

---

И до днес се питам какво всъщност се случи с Айк. Дрогата ли го погуби? Нямам отговор на въпроса, защото аз самата никога не съм вземала наркотици. Никога не съм се изкушавала да смъркам нещо. Гледах как Айк и приятелите му загубваха ума си от кокаина. Зависимостта му гълташе хиляди долари седмично, изгори му ноздрите, причиняваше му постоянни болки, които той притъпяваше с още кокаин. Беше порочен кръг. На това отгоре, се наливаше с прасковено бренди. Комбинацията беше смъртоносна.

Отношенията ни, които бяха грозни и враждебни и преди да започне да злоупотребява с дрога, ставаха все по-лоши с всяко смръкване. Плисна горещо кафе в лицето ми и ми причини изгаряния трета степен. Използва носа ми като боксова круша толкова много пъти, че често усещах вкуса на кръв в гърлото си, докато пеех. Счупи ми челюстта. А насиненото око беше всекидневие – дори не помнех какво е да си без такива „сенки“. Той мислеше, че по този начин демонстрира властта си над мен. Но колкото повече се мъчеше да ме унижи и да прекърши духа ми, толкова по-важно ставаше за мен стоически да издържа, да се преструвам, че грубостите му не ме засягат, да му покажа, че съм над нещата. Хората от близкото ни обкръжение виждаха какво се случва, но не можеха да го възпрат. Приятелки като Ронда (която също понесе болки и унижения от него, когато например я скубеше зверски за косата) го познаваха добре и разбираха, че всеки опит да ми помогнат, ще предизвика още повече насилие от негова страна. Айк ставаше все по-неконтролируем с тревожно темпо.

Това беше в началото на 70-те. Проблемът с домашното насилие не стоеше пред вниманието на обществото както днес. Бях чест пациент на спешните отделения, макар че повечето пъти се оправях сама. Просто събирах силите си след побоя и отивах на представление – тъй както бях – в синини. Открих, че малко грим, усмивка и няколко ефектни танца скриват раните по мен от вниманието на публиката. Някои от лекарите сигурно са смятали за странно, че ги посещавам толкова често и че толкова често ми се случват разни „произшествия“, но така или иначе си мълчаха. А може би са мислели, че насилието при чернокожите е нещо най-нормално, особено между съпрузи.

---

В този бизнес музикантът трябва да еволюира, за да се изкачи до върха, а Айк не знаеше как.

Аз обаче се опитвах да правя именно това – да еволюирам. След опита ми за самоубийство съществуваха две Тини. Едната Тина изпълняваше повелите на Айк. Раздаваше се на сцената, скачаше от леглото посред нощ и тичаше в пъкленото студио да запише вокален трак, който трябваше да стане на минутата, защото иначе щеше да си изпати. Хранеше мъжа си със супа, разтриваше краката му, слушаше безумните му тиради, търпеше ударите му. И още нещо, което беше дори по-болезнено от физическия тормоз – гледаше как пилее семейните пари по жени, дрога и всякакви прищевки.

Другата Тина беше развила умението да крие чувствата си. Каквото и да ми поднесеше Айк, се опитвах да остана спокойна, сдържана, дори малко дистанцирана. Може да ви прозвучи неправдоподобно, но моят ролеви модел в онези трудни времена беше Жаклин Кенеди Онасис. Възхищавах ѝ се заради способността ѝ да излъчва изящество и самоконтрол във всяка ситуация.

---

Бих искала повече хора да осъзнаят голямото значение на молитвата и медитацията, да разберат колко важно е да сме духовни личности. Някои хора се смущават от думата „духовност“ – мислят, че става дума за религия, църква, бог. Но според мен да си духовен – това значи да се докоснеш до най-висшето в себе си. Аз тръгнах от баптистки молитви и стигнах до будистки мантри. Произнасяла съм различни думи, когато имах нужда от различни думи, но винаги съм била духовен човек. Практиката ми помага да не се поддавам на отчаяние и униние, а да се справям със ситуациите на едно качествено различно ниво, защото мисля за тях по различен начин.

И все пак понякога изпадам в душевен смут. Естествено, човешко е. Но напевите винаги ме успокояват и ме карат да се чувствам по-добре. Когато прегърнах будизма, осъзнах, че аз и само аз съм отговорна за живота си и мога да го променя според желанията си.

---

Оставах оптимистка, каквато съм си по природа. Всяка раздяла или развод е промяна, която дава шансове за абсолютно нов живот. От теб зависи накъде ще тръгнеш. Когато нямаш нищо, започваш отначало, казвах си. И бях доволна.

Нямах време да ближа стари рани. Трябваше да се работи.

---

Нямаше значение дали ме гледат петима, или петстотин души – вярвах, че трябва всеки път да се представям в най-върховната си форма, защото на публиката винаги ѝ се полага стойностно шоу.

---

Сега изглежда смехотворно – няма пари за храна, за наем и за неща от първа необходимост, чуди се как да плати сметките си, а има два ягуара! Знаех какво си мисли Айк: „Тази жена е вече твърде стара. Нищо няма да постигне“. Отричане, отричане, самозаблуди. Да, вярно е, че и възрастта ми (бях на трийсет и девет), и полът ми, и цветът на кожата ми, и времето, в което живеех, работеха в мой ущърб. Срещу мен духаха силни насрещни ветрове. Но знаете ли какво казвам на хора, които питат: „Какво да правя, когато всички шансове са против мен“? Казвам: „Продължаваш. Продължаваш и не спираш. Ако ти ударят плесник, обръщаш и другата буза. А болката? Забравяш я, сега нямаш време да мислиш нито за нея, нито за болките в миналото. Сега трябва да вървиш напред“.

Аз направих точно това: продължих напред. Не загубих време да се вайкам: „Няма това, нямам онова...“. Казах си: „Нямам това все още, но ще го достигна“. Бях с нагласата, че аз сама създавам хореографията на живота си – сама решавам какви стъпки да направя и което е по-важно, точно в кой момент.

---

„Раят е тук“

„Бъдещето е настоящият момент,

не някакво далечно място“

В детството си бях лишена от любов, но продължих напред. Преминах през адски брак, който почти ме смаза, но продължих напред.

Претърпях разочарования и провали заради пол, възраст, цвят на кожата и други пречки, които съдбата бе поставила по пътя ми, но продължих напред.

Намерих щастие с Ервин, но както вече знаете, щях без малко да загубя всичко..., но любовта му ме спаси. И отново продължих напред. И все още продължавам.

Думите, с които се сбогувах с публиката след онова премиерно представление на мюзикъла „Тина“ – и с които се сбогувам и с вас, – изразяват отношението ми към историята на моя живот. Спомняйки си старата будистка мисъл, казах: „Възможно е отровата да се превърне в лек“.

Днес от дистанцията на времето разбирам защо кармата ми бе такава. От лошото се роди добро. От болката излезе радост. Никога не съм била по-щастлива, отколкото съм днес.

 

Моята любовна история

Тина Търнър