Само Опра може да убеди една младоженка да прекъсне сватбеното си пътешествие, за да даде интервю. Съгласих се, защото с нея винаги ми е било приятно, и второ, защото ми се искаше да поговоря за стария си живот за последен път, преди да започна новото си битие като госпожа Ервин Бах. Бях готова да обсъждам всякакви въпроси, включително връзката си с Айк, с надеждата окончателно да затворя тази страница.

Обясних самоуверено на Опра, че съм прекарала последните си няколко години в планиране, организиране и подготовка. Споделих с нея причините за оттеглянето ми от сцената, разказах ѝ за трескавата ми кампания да се освободя от всичко излишно от живота си, за да се концентрирам върху най-същественото. Заявих, че сега вече наистина съм поела контрол над живота си.

Дотук добре, но нали сте чували онзи хубав израз: „Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си“? Сещам се за него, защото сега, гледайки назад, разбирам, че думата „контрол“ е изключително неподходяща за това, което ми се случи. Само три месеца след сватбеното тържество, в една обикновена октомврийска сутрин, когато по план трябваше да заминем на почивка в Маракеш с приятели, животът ме удари с едно жестоко, смразяващо напомняне за моята смъртност.

Събудих се, отворих очи и понечих да кажа нещо, но не смогвах да произнеса ни дума. Ервин, който винаги запазва самообладание в критични моменти, разбра, че има някакъв голям проблем, и моментално се обади на лекаря ми проф. д-р Фетер. Докторът му казал да ми даде аспирин и веднага да ме заведе в болницата. Аз лично продължавах да си мисля, че ми няма нищо. Дори когато на входа на болницата ме посрещнаха с инвалиден стол, отказвах да седна в него, докато накрая се предадох само защото докторът настоя, че трябва да ме заведат до отделението спешно. Санитарите ме сложиха на една маса и ме завиха с одеяло. Май няма да се ходи в Маракеш, ми се въртеше в главата. Все още не разбирах, че състоянието ми е сериозно. Не исках да повярвам, че съм получила инсулт.

Отричай, отричай, отричай.

Бях толкова сляпа за случващото се с мен, че когато за миг останах сама в стаята, реших да стана. Заметнах крака от едната страна на масата, но когато понечих да се изправя, се свлякох на пода. Чак тогава разбрах, че не мога да се държа на краката си. О, господи, какво направих, се корях, сякаш бях виновна, че съм паднала на земята. Как да поправя тази ситуация? – беше следващият ми въпрос към самата мен. За беда, не намирах отговор, а ме беше срам да извикам за помощ. Уж имах крака за милиони, уж мускулите ми бяха като стомана от толкова танцуване, а нямах сила да се изправя. Ужасена, пролазих на четири крака до едно канапе. Някак си успях да се провлача и да седна. Не, не е възможно, Тина Търнър не може да е парализирана, ми се въртеше из главата. Накрая съм заспала.

На следващия ден проф. д-р Фетер ми каза, че съм получила инсулт. Този път го чух. Инсултът беше нанесъл мощен удар върху тялото ми. Цялата ми дясна страна беше вцепенена. Докторът ми обясни, че ще трябва да работя с физиотерапевт, за да се науча отново да ходя, и че ще имам трудности в използването на дясната си ръка. Минах и през обучение как да се изправям, в случай че отново падна. Полека-лека проумях, че ще има падания... много.

При нормални обстоятелства детето, което прохожда, е безгрижно и изследва смело обкръжаващия го свят. Самоувереността му е голяма, защото не се е сблъсквало с препятствията, които животът изпречва по пътя ни. Ако обаче се учите да ходите в по-напреднала възраст, съзнавате, че всяко падане може да има тежки последствия, а освен това е унизително за самочувствието. Чувствах се слаба и безпомощна. Съмнявах се, че някога ще мога пак да ходя с обувки на високи токчета, а какво остава да танцувам с тях.

Останах в болницата около десет дни. Реших, че трябва да се стегна. Аз съм боец, напомнях си постоянно. Винаги съм била. Зарекох се, че няма да се предам – ще накарам краката си да ходят пак, ще ги науча да вървят, ще ги упражнявам и ще ги тренирам, докато най-сетне се почувствам стабилна върху тях. Знаех, че имам воля да постигна това, защото в живота винаги е трябвало да се боря. И накрая наистина успях, макар че рехабилитационният процес не беше никак лесен.

Исках да се фокусирам върху възстановяването си, но същевременно трябваше да мисля и за външния свят. Носеха се слухове: „Тина Търнър се възстановява от мозъчен удар“, „Тина Търнър болна от мистериозно заболяване“... Ако новината се разпространеше, щях да бъда заобиколена от папараци, а тълпи разтревожени фенове щяха да организират бдения пред дома ми. Репортери от таблоидните издания щяха да се изпотрепят да ме щракнат в това окаяно състояние. Затова решихме да мълчим. Не от суета – просто не можех да се занимавам и с това. Щеше да е още едно бреме в момент, когато отчаяно се борех с толкова проблеми. Затова отричахме. Не казахме на никого.

Няколко седмици след инсулта, докато все още се възстановявах под надзора на лекарите, се обърнах и към традиционната китайска медицина с надеждата да ми помогне да се изправя на крака. Говорът ми и мускулите на лицето ми бяха засегнати от болестта. Специалистката по китайска терапия Силви Акерман предложи акупунктура няколко пъти седмично, особено в областта на лицето. Научих, че целта в китайската традиционна медицина е да се балансират телесните енергии – ин и ян, плюс и минус, като в батерия. Аз имам съзнателен подход към тялото си и затова в течение на сеансите забелязвах всяка промяна и всяко, дори най-малко подобрение. Нарекох тези промени „малки, чудни стъпки обратно към живота“. Убедих се, че традиционната китайската медицина ми помага, и я направих редовна част от живота си.

Въпреки подобреното ми състояние последствията от инсулта щяха да траят дълго. И до днес имам трудности да се подпиша четливо. Затова престанах да давам автографи. Но най-дълбоки бяха психологическите ефекти. За първи път почувствах, че нещо не е съвсем наред с мен на сватбения ден, когато след церемонията усетих болка във врата и в гърдите. Болката не беше драматична и отшумя така необяснимо, както беше дошла, но у мен се загнезди мисълта, че това може би е знак. Знак за какво? Остаряване? Сериозен здравен проблем? А ето, че сега ме удари и инсулт – нещо, което би следвало да се случва на възрастни, нездрави хора, не на мен.

Бях сломена. Битката за оздравяване беше изпила жизнените ми сили. Борех се не само с последиците от инсулта. Докторът ми беше разтревожен, че високото ми кръвно налягане се отразява зле на бъбреците ми, и ме насочи към специалист. Д-р Йорг Блайш, експерт по нефрология, каза, че ще трябва да следи внимателно бъбречната функция, и ми предписа хапчета срещу хипертонията.

Преди още да съм се справила с тревожната новина за болните ми бъбреци, се отвори нова сюжетна линия в тази здравна сага, която щеше да се превърне в дълга сапунена опера. Новата криза започна година след инсулта по време на ваканция в Гърция. Установи се, че имам вертиго. Не можех да направя крачка, нито да се фокусирам, нито даже да се крепя на крака. Всичко в мен, както и светът около мен, безконтролно се въртеше.

Това беше нова, непозната за мен болест. Трябваше веднага да потърся помощ. За щастие, живеех в страната с най-добра здравна система в света. Вертигото, често подценявано като просто „замайване“ или „световъртеж“.

Бях горда, че спечелих този двубой, но не съзнавах, че ме чакат още по-трудни битки. Битки, които щяха да ме накарат да се чудя: Как можах от символ на цветущо здраве, от момиче на корицата на „Вог“, бога ми, от младоженка!... да стигна до страданията на Йов?

 

Тина Търнър

„Моята любовна история“