„Дай ми живот от обещания и свят от мечти.

Говори езика на любовта, сякаш го разбираш ти.“

„Тина, ще се омъжиш ли със мен?“ Това беше първото предложение за женитба в живота ми. Отправи ми го Ервин Бах – човекът, който ми взе ума и ме накара да се влюбя в него в мига, в който го видях. Предложението му беше малко граматически странно – той е немец и английският не му е родният език, но звучеше много симпатично. Струва ми се, че се изненада, когато му отвърнах: „Нямам отговор“. Не можех да му кажа нито „да“, нито „не“. Беше 1989 г. и от три години вече бяхме заедно. Аз бях на прага на петдесетте и Ервин, който беше на тридесет и три, си мислеше, че имам нужда да ми докаже ангажираността си. Беше галантен жест, но харесвах връзката ни такава, каквато е. А и по принцип отношението ми към брака беше колебливо. Бракът променя нещата и както знаех от опит, промяната невинаги е положителна.

Двайсет и три години по-късно (толкова за „доказването на ангажираността“) Ервин отново ми предложи. Този път улучи точния момент. Компания от дванайсетина близки приятели обикаляхме из Средиземно море на яхтата „Лейди Марина“ на приятеля ни Серджо. Сега, като си мисля, виждам, че е трябвало да се усетя, че се готви нещо. Минавахме през прелестни места, които Ервин явно не е намерил за достатъчно романтични. По-късно разбрах, че се допитал до капитана за съвет и Серджо му предложил да се отправим към гръцкия остров Скорпиос. „Ервин – казал, – това е най-доброто място на света за романтично предложение.“

Същата нощ сменихме курса и отплавахме към новата дестинация. „Къде отиваме, скъпи?“ – попитах Ервин. Той смотолеви нещо и се престори, че не знае, което само по себе си трябваше да ме накара да се усъмня, защото Ервин винаги знае всичко. Когато на сутринта отворих очи, пред мен се разкри прекрасният остров Скорпиос – бившето убежище на Онасис. На брега се очертаваше прочутата плажна къща на Джаки със синята врата.

Прекарахме деня на яхтата в безделие. Както винаги си намерих сенчесто местенце, за да предпазя кожата си от изгаряне, докато всички други се печаха на слънцето. Привечер се оттеглихме в каютите, за да се приготвим за вечеря. Когато отново се събрахме за аперитива, всички мъже бяха облечени в бяло. „Браво – казах си, – изглеждат чудесно с тези бели джинси и бели ризи.“ Дамите също се бяха пременили в красиви летни тоалети. Аз бях облякла черна ленена рокля, много елегантна и шикозна. Вечерта беше изключително приятна – хубава компания, нежен бриз, лунна светлина. След вечеря атмосферата се промени: във въздуха се носеше някакво напрегнато очакване, дори вълнение. Хм, какво се готви тук? – се питах.

Забелязах, че всички погледи са приковани в Ервин. Той стана, приближи се до мен и коленичи на едно коляно. В протегнатата си ръка държеше малка кутийка. Класическият жест!

– Питал съм те и преди, но ще те попитам пак – ми каза. – Тина, ще се омъжиш ли за мен?

Този път английският му беше перфектен. Мъжете попиха сълзите от очите си. Да, разплакаха се, колкото и да изглежда невероятно! А жените, чувайки моето подчертано „Да!“, нададоха възторжен вик. Да, казах „да“ на Ервин, казвах „да“ на любовта. Не ми беше лесно да се обвържа в брак. Бях вече на седемдесет и три, а за първи път в живота си щях да мина под венчило. Да, наистина за първи път. Казвам се Тина Търнър и бях омъжена за Айк Търнър, но никога не съм била булка в класическия смисъл.

...

Може би знаете, че от повече от четиресет години изповядвам будизма, и затова на втория етаж на къщата съм си отделила една красива стая за молитви. Ходя там всеки ден да рецитирам мантри и да се моля пред моя буцудан. Стаята е остъклена, с изглед към предната част на къщата. Качих се в тази идеална наблюдателница, седнах кротко и тихо наблюдавах. Повечето хора са останали с впечатлението, че съм в непрекъснато движение – кръстосвам сцената, танцувам, търча по стълби нагоре и надолу, дори се катеря по Айфеловата кула. Животът обаче ме е научил, че най-значимите и паметни моменти са тогава, когато съм в покой – когато седя и размишлявам, когато медитирам. Така се случи и на сватбата ни – като наблюдавах отгоре как гостите пристигат, осъзнах с пълна сила колко са ми скъпи тези хора и колко съм щастлива, че са дошли да споделят с нас този съдбовен ден.

Публичната ми персона е рокендрол емблема. Трудно ми е да видя звездата Тина Търнър в различна роля. Но извън сцената Тина Търнър е жена, която обича перли, носи ниски обувки „балерини“ и обожава елегантността. Исках на сватбата ми всичко да изглежда по най-изискания начин – и градината, и къщата, и гостите. Докато гледах как приятелите ми се разхождат сред цветята и отпиват от шампанското си, имах чувството, че наблюдавам сцена от „Великият Гетсби“.

Ервин, който е луд по колите и знае всичко за тях, реши, че ще се появим с черния ми открит ролс-ройс. Както обикновено, той беше пред волана, а аз седях до него. Не чувствах напрежение – само щастие. Както може да се предположи, музикалното оформление беше внимателно премислено. Ако се заслушате в думите на My Way („По моя начин“) на Франк Синатра, ще видите, че сякаш описват моя живот: Обичах, смях се, плаках, понесох загуби... понесох удари и го направих по моя начин... Да, това беше песента, на чийто фон щяхме да се появим! Пристигането ни съвпадна с драматичната ѝ кулминация и моментът беше изключително емоционален за нас и за любимите ни хора.

Докато пристъпвахме по алеята, приятелят ни Брайън Адамс ни приветства с изпълнение на своята песен All for Love. Композицията му има силата и красотата на клетва, превърната в музика. Всички за един и всичко в името на любовта... – пееше Брайън и свиреше на китарата си. Накрая и аз се включих и изпях няколко реда заедно с него. Нима можех да устоя?

След като гостите се разотидоха, отидох сама до езерото и седнах на една от масите. Бях капнала, красивата ми рокля ме пристягаше, имах нужда от почивка. С облекчение събух обувките си и се насладих на тишината. Погледнах къщата – красива, украсена точно според плана ми. След това погледнах нагоре. Бог ни беше дал ясно, безоблачно небе и най-прекрасната луна, която обливаше градината с великолепна светлина. Гледах тази луна, а тя сякаш отвръщаше на погледа ми и благославяше нашия съюз. Беше вълшебен миг. Знаех си, че няма да вали на сватбата ми. Бях сигурна в това, защото, когато човек е страдал колкото мен, заслужава компенсация. Всеки избор, който бях направила за сватбата си, – а и в целия си живот, – беше чисто инстинктивен, но в крайна сметка се оказа много точен.

През целия си живот съм работила усърдно. Никой не ми е дал нищо даром. Честно казано, след толкова години труд, след толкова тежки времена, се надявах да се наслаждавам на спокоен и щастлив живот с Ервин. Надявах се да се събуждам всеки ден без грижи, без тревоги, без задачи, без щения и амбиции. Ето, мислех си, постигнах своята нирвана. Пълно спокойствие на духа, при което не копнееш за нищо. Прекрасно състояние.

***

Три месеца по-късно внезапно се събудих в паника. Сякаш мълния беше покосила главата ми и десния ми крак. Нещо странно ставаше с устата ми – исках да извикам Ервин на помощ, но не можех. Подозирах, че положението не е добро, но се оказа по-лошо, отколкото предполагах.

Бях получила инсулт.

„Ще се върнеш там, откъдето започна.

Мислиш си, че ще е лесно, но става все по-трудно.“

Седя в стола за диализа в болница в Цоликон, Швейцария, само на десет минути от дома ми. Опитвам да не забелязвам, че Смъртта ме потупва по рамото и шепне: „Тина..., Тина, аз съм тук“. Отчаяно се мъча да остана здрава – доколкото може да е здрав човек с петпроцентна бъбречна функция, и нетърпеливо чакам организмът ми да закрепне достатъчно, за да приеме единственото възможно спасение – животоспасяваща бъбречна трансплантация.

Сигурно ще кажете: „Чакай, чакай, объркваш ни. Нали каза, че си получила инсулт?“.

Мили мои, аз също съм объркана. Годините след сватбата ми бяха толкова драматични, че самата аз изгубих броя на здравните бедствия, които ми се струпаха на главата. Високо кръвно. Инсулт. Рак на червата. Не, не, сгреших. След инсулта ме сполетя вертиго (познато още като световъртеж), а после дойде ракът на червата. А ето, че се появи и бъбречна недостатъчност. Изглежда, са ми нужни повече от прословутите девет котешки живота, за да преживея всичко, което съдбата ми поднася.

Пътуването до клиниката е винаги игра на криеница. В продължение на няколко години успяхме някак да запазим в тайна факта, че съм сериозно болна. Другаде това би било невъзможно, но в Швейцария личното пространство на човека се зачита значително повече, отколкото в други страни. Плюс това с Ервин сме си разработили система, за да не бъдем разпознати – особено в клиниката, където бих била лесна плячка за папараци.

Ервин винаги паркира пред задния вход, откъдето се стига бързо до залите за диализа. През зимата обикновено съм с черна пелерина с качулка или широко палто с голяма шапка, която прикрива лицето ми. Докато вървим по коридора, не си разменяме нито дума, да не би някой да ме чуе, че говоря на английски. Иначе случаен минувач може да разпознае гласа ми и да ме снима, за да продаде снимката на медиите.

Нямам индивидуална стая. Бих се чувствала неудобно от подобно специално отношение. Никога не съм била примадона. Държа да съм третирана наравно с всички други, а не да важнича и да парадирам с това, че просто съм имала повече късмет в живота. Лекарите ми ми влизат в положението и съдействат малко повече, тъй като и те не искат папараци в клиниката си. При възможност ми определят часове в по-ненатоварени периоди, когато няма наплив от пациенти, а сестрите отделят моето място с паравани.

Старая се да направя времето си на диализния стол приятно. Хапвам от закупените сладки и соленки (когато стомахът ми позволява), чета книги. Може да изглежда странно, но всеки път си нося едни и същи книги: The Book of Secrets („Книга на тайните“) от Дийпак Чопра, „Божествена комедия“ на Данте и албум с фотографии на изключителния майстор Хорст П. Хорст. Нещо за душата, нещо за интелекта и нещо за сетивата. Тези книги никога не ми омръзват, защото пораждат в мен дълбоки мисли и чувства. Многократно съм се обръщала към тях за вдъхновение и утеха.

Ден след ден извършвам тези ритуали, докато диализната машина прочиства кръвта ми. Чета, задрямвам, събуждам се, рея се без посока. Мисля си за Ервин. Съживявам спомените си за покойните ми майка и сестра, за децата ми, за моето детство. Изненадвам се, че мисля и за Айк. Все казвам, че той е затворена страница за мен, но ето, че изниква в главата ми и настоява за внимание. Отново бродя в миналото – изследвам младостта си, тежките моменти, решението да го напусна и да започна нов живот... Много от тези мисли са ме занимавали и преди, но никога с такава интензивност. Този път си задавам въпроси и търся отговори. Човек гледа на живота си по-различно, когато е изправен пред смъртта.

Как от приказната сватба в моя замък на брега на Цюрихското езеро стигнах до диализния стол? Дълга история. Как от Нътбуш, Тенеси, стигнах до този замък? Още по-дълга история. Когато съм закачена за диализната машина, виждам всичко през проницателния обектив на смъртността. Заникъде не бързам. Имам много време да мисля за миналото, за осмислянето му в настоящето и за големия въпрос: ще имам ли бъдеще?

Мисля, че за да разберете моята история, е нужно да знаете откъде съм тръгнала. Борбата ми с живота започва с раждането ми на 26 ноември 1939, когато се появих на този свят под името Ана Мей Бълок. От тогава до сега съм си прокарвала с мъка пътя в този свят. Съдбата ми не беше лека. Как се чувства едно нежелано дете? Какъв живот живее? Как в крайна сметка успява да се наложи и да удържи победа въпреки многобройните удари, които понася?

Нека ви разкажа.

 

Моята любовна история

Тина Търнър