Когато Робин заявява пред баща си, че всъщност е открил призванието си и иска да стане актьор, реакцията на баща му далеч не е въодушевена.

– Няма нищо лошо в това, да имаш мечта – изтъква той пред сина си. – Но най-добре да придобиеш някакви практически умения, например като заварчик, просто за всеки случай.

Това е легенда, която Робин впоследствие повтаря многократно – толкова често, че човек чак започва да се пита дали не я споделя като акт на себемитологизиране. Но, както изглежда, историята е достоверна. Според доведения му брат Маклорън баща им Роб предприема нещо повече от това, да даде съвет на Робин.

– Накара Робин да отиде и да се запише на курс в местната занаятчийска школа, за да се научи да заварява – разказва той.

Робин посещава първото занятие, където опитен специалист демонстрира как действа процесът, и това се оказва по-интересно, отколкото е очаквал. На второто занятие преподавателят ги запознава с указанията за безопасност на труда и предупреждава, че без необходимите предпазни мерки човек може да ослепее.

– Обясни как, щом чул думата „слепота“, мигом побегнал от там – спомня си Маклорън.

Лори е по-ентусиазирана по отношение желанието на Робин да стане актьор.

– Майка ми каза: „Баба ти би била изключително горда“. И ми пожела късмет – разказва Робин. Но Роб, който е платил щедро за глезотията на Робин да прекара една по негово мнение безплодна година в частен университет, не желае да повтори грешката; като компромисно решение Робин живее у дома и учи в колежа на окръг Марин, държавно учебно заведение, недалеч от Тибурон.

При целия растеж на Робин като творец през годините не е ясно дали постиженията са му спечелили някаква почит у дома, по-специално от страна на баща му. Когато Боб Дейвис, един от бившите състуденти на Робин от „Клермонт“, идва заедно с няколко приятели да му гостува в Тибурон, той заявява, че трябва да пазят в тайна посещението му, та Роб да не разбира, че синът му общува с актьори.

През 1973 година Робин постъпва в „Джулиард“ и е приет като напреднал студент. Един конкретен състудент ще се превърне в значим довереник и източник на морална подкрепа за Робин – изумително високият и красив по момчешки млад мъж, който неотдавна се е прехвърлил от „Корнел“, за да се включи в програмата за напреднали на „Джулиард“. Името му е Кристофър Рийв.

Когато двамата се запознават – Рийв вижда пред себе си „ниско и набито дългокосо момче от окръг Марин, Калифорния, което се облича в пъстри ризи и долнище от анцуг и говори като картечница“. Но също като много други, и той се оказва завладян от жизнеността на новия си приятел.

– Никога не съм виждал у един човек да се съдържа толкова много енергия – описва Рийв. – Беше като незавързан балон, който е бил надут, а после мигом изпуснат. Наблюдавах го с благоговение, докато той буквално вилнееше из учебните зали и коридорите. Да кажа, че беше „наелектризиран“, би било сериозно подценяване.

В часовете Рийв често става свидетел как Робин обърква и слисва праволинейните си преподаватели. Когато учи с Идит Скинър, почитана наставничка по реч и дикция, Рийв дава следното описание:

– Тя нямаше представа как да го тълкува.

Докато Скинър се труди методично да ги обучи на фонетичната азбука и промените в гласните, настъпващи при преминаването от един местен изговор към друг, Рийв усърдно води бележки към всеки текст, за да усвои всеки нов акцент.

– Робин не се нуждаеше от това – изтъква той. – Можеше отведнъж да изпълни всякакъв акцент – шотландски, ирландски, британски, руски, италиански и много изобретени от него.

В края на първия му семестър в „Джулиард“ обаче Робин се озовава в емоционален отлив, чувства се сам и изоставен, преживява нещо, което по-късно ще охарактеризира като душевен срив. Робин не е в състояние да си позволи пътуване до дома си в Тибурон за Коледа и когато школата се опразва, той остава в Ню Йорк за празниците в студения и непознат град, който чувства по-пуст от обичайното. – Ню Йорк ми се виждаше непоносимо мрачен и самотен – разказва.

– Един ден просто заридах и не можах да спра, а когато сълзите ми се изчерпаха, тялото ми продължи; все едно хлипах на сухо. Изкарах така два дни, накрая ударих дъното и осъзнах, че имах две възможности – или напълно да превъртя, или да се взема в ръце и да релаксирам. На този етап бях като някоя подводница на дъното, която изхвърля малко баласт и после се вдига обратно горе. – Веднъж щом тревожността остана зад гърба ми, остатъкът от тази година беше лесен – заявява той.

Все пак съществуват уроци, които „Джулиард“ не е в състояние да преподаде на Робин, желания, които не може да задоволи, и краста, която няма как да начеше. За всичко това той ще се насочи към пантомимата.

Състудентите на Робин от „Джулиард“ чувстват, че той прехвърля границите на система, проектирана да пречупи студента и после да го сглоби като чисто нов.

– Школата имаше тенденцията да те лиши от твоите лични чудачества – изтъква Ричард Ливайн. – С времето, когато пред теб се разкриват повече възможности и са налични повече варианти, можеш да възстановиш индивидуалните си особености, но не си се сраснал с тях, ако ролята изисква нещо различно. Разбирам тази философия и зад нея се крие истинска интелигентност. Но според мен за Робин това беше прекалено смазващо.

Други наставници от „Джулиард“, които са работили с Робин, са още по-малко сантиментални по повод напускането му.

– Струва ми се, всички намирахме за разумно, че си тръгва – заявява Майкъл Кан. – Беше ясно, че този конкретен вид обучение не е непременно такова, каквото той иска или от каквото се нуждае. Получи от него каквото целеше и то не беше всичко. Има хора, на които не са им нужни пълните четири години или те не ги водят в подходящата посока за тях. Винаги съм го разбирал. Не се засягам, когато някой каже: „Мисля, че това не е мястото за мен и повече не го искам“.

За Робин обаче това е поредният план, който не достига реализиране и още три години обучение, които не довеждат до дипломиране. Време е да се върне у дома, но този път поне знае къде е у дома – в Сан Франциско, където го очакват родителите и приятелката му.

 

Робин

Дейв Ицкоф