Робин пристига в Лос Анджелис през есента на 1976 година и заварва всичко, което е преживявал в Сан Франциско, в умножени размери. Наличният талант е по-изобилен и по-рафиниран и възможностите са по-сериозни; конкуренцията е по-застрашителна и развлеченията – по-изкусителни. Изглежда сякаш никой друг град не може да бие Лос Анджелис в неустоимите обещания на легендите му в стил от дрипльо до богаташ и отчайващото падение в поучителните истории.

Когато на Робин се отваря шансът да се яви на прослушване за „Магазин за смешки“ при всемогъщата Мици Шор, той не пропилява възможността. Явява се за представление една понеделник вечер в главния филиал на веригата на Сънсет Булевард и се качва на сцената с боси крака и облечен в тениска и гащеризон. Произнася реплика в дръзкия стил на нецензурен Шекспиров актьор: „И така, откъс от „Двама Сантамониканци“, известна още като „Където и както ви се харесва“. После, докато екзалтираната публика още се възстановява, следва ново кроше в стомаха. „Я виж луната как виси в небето като самотен тестис.“ Шор мигом звъни на Аргъс Хамилтън, комик, който е водещ на шоупрограмите ѝ в сателитен клуб в Уестуд и му заявява: „Пристигам веднага с нов комик, та да изпълни там, каквото изпълни тук току-що“.

Като най-ново попълнение в „Магазин за смешки“ на Робин е предоставена рядка платена длъжност, носеща му 200 долара седмично и висок статут в едно от най-посещаваните заведения в града за соло таланти. Ангажиментът го удостоява с аура на легитимност и гарантира, че всеки в Холивуд, който издирва годни за работа и използваеми изпълнители, ще види шоуто му през предстоящите месеци.

Другите комици също трябва да проверят какво представлява Робин и си тръгват от изпълненията му преливащи от възхищение и – в случай че са откровени, – от завист и притеснения. Дейвид Летърман, язвителен соло комик и автор, неотдавна пристигнал от Индиана, и негов приятел, комикът Джордж Милър, гледат Робин в поредица от програми в „Магазин за смешки“ и развиват нещо като мазохистична обсебеност по отношение на него.

– Ние бяхме просто хора, които стояха зад микрофона и ръсеха майтапи – споделя Летърман. – Когато Робин се появи, според моите спомени по-скоро влетя, енергията, която излъчваше, все едно го караше да левитира. Създаваше усещането, че се рее над сцената, масите и бара. С Джордж обсъждахме Робин до безкрайност. В смисъл на „какво гледахме току-що? Как го постигна той?“. Защото той не създаваше впечатлението, че играе. С Джордж се питахме значи ли това, че нещата са се променили и е време да се простим с бизнеса.

Наркотиците са започнали да се вмъкват и в живота на Робин. Кокаинът вече си е спечелил приемане в Холивуд, слави се с репутацията на „шампанското сред дрогата“ заради могъщия си, но „чист“ ефект без бъркотията от прибори, нужна за по-твърди наркотици като хероина. Кокаинът е в кръвоносната система на града и се използва като обменна монета, особено от желаещите достъп или близост със славата, онези, искащи купонът им да продължи малко по-дълго.

Приемането на Робин сред редиците на „Магазин за комедия“ го тласка още по-навътре в плътно преплетената общност на соло комиците и фигури от развлекателната индустрия, които също пият много и вземат кокаин и които накрая прехвърлят веселбата в къщата на Мици Шор за още часове на поквара при затворени врати. Във формиращ момент от кариерата си Робин установява нещо, превърнало се в траен модел на поведение, при който вечерното представление в клуба не завършва с ръкостискане на изхода и после пътуване до дома. Програма, където и да било, неизменно бива последвана от пиене и наркотици, или довежда до допълнителни скечове в други клубове, последвани от пиене и още наркотици. Веднъж щом започне вечерта, няма начин да се знае как би могла да завърши и не съществува ясен знак – нито дори изгревът на слънцето, – който да бележи, че е приключила.

Робин притежава енергия, събудила града, и растяща репутация, сигнализираща, че ще постигне нещо голямо, налице са и хората, които да помогнат това да се случи. Сега му трябва само роля.

Трудно би могло екранният дебют на Робин да е по-малко бляскав и успешен. Случва се във филм на име „Може ли да го правя... докато не ми потрябват очила?“.Кратките му появи във филма не си струват и малкото енергия, която влага в тях, и ако тогава ги е смятал за безобидни, по-късно ще съжалява за участието си. Следват първите телевизионни роли на Робин, много от тях съвсем мимолетни, но поне далеч не толкова позорящи.

И после най-неочаквано на Робин му е предоставен най-големия пробив в живота му – такъв, който ще изисква всичките му придобити някога умения и правилна подредба на планетите от Слънчевата система, че и отгоре.

В средата на петата година от съществуването си „Щастливи дни“, вторият по популярност телевизионен сериал, започва да страда от недостиг на идеи. Носталгичната комедия на АВС, разказваща за група близки приятели от петдесетте години, е започнала сезона с тромава и многопластова сюжетна линия за Фонзи, бунтаря в кожено яке, който отпътува за Холивуд и приема предизвикателството да сложи водни ски и да прескочи акула. И сега с бегъл намек за отчаяние Гари Маршал, авторът на сериите, се обръща за вдъхновение към деветгодишния си син.

Маршал, добродушен телевизионен магнат, чието портфолио включва „Странната двойка“ и „Лаверна и Шърли“, е стигнал до заключението, че на Фонзи му липсват достойни съперници, и търси съвет от сина си Скот, който като повечето си връстници е ревностен фен на блокбъстъра „Междузвездни войни“ с премиера от предишното лято.

– Като го попитах, той пожела хора от космоса – разказва Маршал. – Помня как отидох при сценаристите и им казах: „Да набавим на Фонзи някой извънземен“. Те се втренчиха в мен и после завъртяха очи в гримаса, но аз бях шефът. Като обясних на сина ми, че няма как да включа хора от космоса – през петдесетте не съществува такова нещо – синът ми, който гледаше много телевизия, предложи: „Направи го като сън“. Това и предадох на сценаристите. Направете го сън. В това се състоеше епизодът.

Епизодът е планиран за снимки в края на седмицата, а Маршал посещава снимачната площадка и пита:

– Някой да познава забавен марсианец?

Ал Молинаро, който играе добросърдечния собственик на закусвалня, е посещавал семинарите на Харви Лембек и предлага Робин като кандидат. Робин също така е известен на Рони Халин, продуцент и сътрудник по кастинга, и на сестрата на Гари Маршал, чула за него от другата им сестра, Пени Маршал, която също учи при Лембек.

Когато Гари Маршал пита Халин каква е творческата биография на Робин, тя му отговаря:

– Стърчи на тротоара на някой ъгъл, изпълнява много гласове и поднася шапката за монети.

Маршал не е убеден.

– Шегуваш ли се? – пита. – И ти искаш да го наема?

– Ами, налага се да вземеш предвид, че шапката е изключително пълна - отвръща Халин.

– Намерих коментара за впечатляващ – припомня си Маршал. – Така че казах: „Добре, доведи го този с неговата пълна шапка“.

Същата сряда Маршал и Парис прослушват Робин в маратонски кастингов сеанс за около петдесет актьори, някой сред които трябва да поеме ролята на Морк. По път към офиса им Робин се натъква на комика Ричард Луис, който излиза от прослушването.

– Казах им, че не говоря норвежки – пояснява отхвърленият Луис.

Робин не подхваща лековат разговор, щом влиза в помещението.

– Не каза „здрасти, играете ли голф“ или някоя друга от глупостите, които ръсят повечето актьори – припомня си Маршал. – Беше дошъл просто да бъде прослушан.

Но когато го канят да седне, най-неочаквано Робин забива глава в дивана и прави челна стойка. После се протяга към близката чаша с вода и се преструва, че пие през пръста си.

– Надскочи сцената по сценария и мълчеше – разказва Маршал. – Заговори чак като му дадохме знак. Преди това не каза дума. Наехме го.

Но зад кулисите Робин е на път да бъде възнаграден от напълно случайна подредба на събития, за която дори не допуска, че е възможна. Всичко стартира през пролетта, когато програмният екип на АВС преглежда новите програми, подготвяни за есента, и заключава, че килерът им е празен.

Бъди Мора, партньор на Брезнър, има за задача да съобщи на Робин, че му е предложено шоу в телевизионната мрежа номер едно, продуцирано от студио, отговарящо за ситкоми номер едно и две в онзи момент, с гарантирана поръчка от двайсет и два епизода вместо обичайните тринайсет, предоставяни нормално за първи сезон. Когато Мора обявява, че ще му плащат 1500 долара на седмица, с цялата си невинност Робин се разкрещява развълнувано на другия край на телефонната линия.

– Глупчо такъв, 15 хиляди на седмица са. Само те занасях – отвръща врелият и кипял в шоубизнеса Мора.

– Той беше толкова добър – описва екранната му партньорка. – Толкова умен. Така изтънчен, сърдечен и истеричен. Направо не можех да повярвам на късмета си, докато го гледах на сцената. Мислех си: „Това е моят партньор, надявам се, че знам какво правя и няма да ме уволнят.“

Робин Уилямс е на двайсет и седем и определено не се държи като млад мъж, току-що спечелил холивудската лотария. Все така живее в същия скромен апартамент с висящи по стените прекалено големи плакати на японска научна фантастика заедно с Валъри и папагала им Кора, който умее да изрича три фрази: „Здравей“, „Разкарай се“ и „Птиците не могат да говорят“. Все така си купува дрехи от магазини втора употреба, облича се в официални панталони на копринено райе, купени за петдесет цента, бразилски гривни с талисмани и значка от 1940 година „Спечели с Уинки“ и се пързаля из комплекса на „Парамаунт“ с чифт черни ролкови кънки.

Въпреки че се мъчи да се придържа към бохемския си начин на живот, Робин е най-забележителната история на успех, произлязла от телевизионен сезон 1978-79 година. „Морк и Минди“ е на път да заеме трето място по популярност в ефира – по-популярен е дори от „Щастливи дни“ – и до голяма степен това се дължи на неустоимото превъплъщение на Робин във вселенски наивния главен герой на сериала.

Репутацията на уникалния талант на Робин се разпространява из страната и в „Парамаунт“, където други звезди посещават сцена 27 само за да го гледат как репетира и записва. Един ден това може да са Хенри Уинклър и Рон Хауърд от „Щастливи дни“, или Мелиса Гилбърт от „Малка къща в прерията“, а друг може да е Джинджър Роджърс.

Дали Робин го разбира, или не, или дали е склонен да го отчете, или не, той е центърът на тази вселена.

– Другите актьори от сериала бяха подбрани заради способността им да реагират на неговите импровизации, а не да се объркват от тях – обяснява Хауърд Сторм, режисьор на сериала. – Всички бяха наясно, че това е „Шоуто на Робин Уилямс“. Моето задължение беше да внимавам Робин да не се отплесва дотолкова, та само седем души в публиката да разберат какво се случва.

Пам Доубър схваща, че нейната задача е да изпълни праволинейната жена, ведър и усмихнат трамплин, от който да отскача Робин. По думите ѝ – изпълнявала го с удоволствие, защото Робин никога не се държал арогантно с нея и между двамата царяло истинско разбирателство.

 – Това бяха най-добрите уроци по актьорско майсторство, които съм получавала – заявява тя. – Защото за мой късмет Робин беше толкова мил човек. Имаше наистина гигантско сърце. Искрено обичах Робин и той обичаше мен. Просто си паснахме.

На Хауърд Сторм му става ясно, че никога няма да успее да командва напълно Робин в „Морк и Минди“.

– Нямаше как човек да го обуздае докрай – изтъква. – Като великолепен кон е и няма как постоянно да тича с максимална скорост. Някак си трябва да го удържиш. В общи линии точно това се случваше с Робин. Като дадях на Робин насока или предложение за дадена сцена, той отвеждаше нещата двайсет пъти по-далече – спомня си Сторм, бивш соло комик, който е режисирал ситкоми като „Лаверна и Шърли“. – Казвах му: „Робин, за да запълниш този момент, защо не си налееш сок?“. Направо забрави. Жонглираше със сока. Сипваше го от разстояние или нещо друго. Вършеше неща, които друг не би направил.

Веднъж Робин играе гериатричен и немощен вариант на себе си около четиридесет години напред в бъдещето, когато извънземни, не така мили като Морк, са превзели планетата и са принудили хората да се изпокрият. Обръща се към публиката, все едно те са други оцелели от това нашествие, и им предлага съвети как да преживеят през тези непонятни времена.

„От мен да го знаете. Налага се да си побъркан. Нали разбирате за какво говоря? Напълно изперкал. Защото какво е действителността? Трябва да си куку. Няма как иначе! Лудостта е единственият начин, по който да се запазя жив. Някога бях комик. Някога, преди много време. Истина е. Трябва да го докараш до пълно изкукване. Защото ти е дадена само искрица лудост. Изгубиш ли я, нищо си. Недейте. Съвет от мен към вас. Не я губете, защото ви поддържа живи. Изгубите ли я, край. Това е единствената ми любов. Лудостта.“

На 27 януари 1979 година Робин печели наградата „Златен глобус“ за най-добър актьор в комедиен сериал, с което побеждава в област, включваща приятеля му Джон Ритър от „Трима са компания“, Алан Алда от „Военнополева болница“ и Джъд Хърш от „Такси“. Макар церемонията да не е излъчвана по телевизията, „Лос Анджелис Таймс“ съобщава, че Робин приел статуетката, като „се обърна към публиката и сам се прегърна силно“.

Робин се радва на благоразположението на критиците, но също така е приет в елитната общност на знаменитостите.

- Той беше известен, така че жените му налитаха - допълва Сеф. - Но също така всеки наркодилър му поднасяше дрога.

Хвалебствията прииждат към Робин с такава скорост и от толкова много посоки, че за него невинаги е лесно да ги осмисли. Няколко месеца след началото на работата му по „Морк и Минди“ Робин е в Бевърли Хилс, където Джак Лемън го спира на улицата и му казва:

- Ти си най-талантливият човек, когото съм срещал през последните пет години.

Когато по-късно Робин разказва на Треймър за тази среща, видимо е разкъсван между желанието да приеме комплимента и тревожност, че не е в състояние да отговори на такива внушителни очаквания.

- Все едно наполовина питаше „Не е ли фантастично?“ и наполовина се чудеше „Заслужавам ли го наистина?“ - описва Треймър. - Реакциите му не бяха задължително самопренебрежителни, а по-скоро в смисъл „Как изобщо стигнах до тук? Случва се прекалено бързо.“ Не чак толкова „Не е ли върхът?“. Случващото се малко го зашеметяваше.

- Бог на двайсет и седем и отрепка на двайсет и осем - казва сам за себе си през пролетта на 1980 година, малко преди да навърши двайсет и девет. - Като минеш трийсетте, вече си само отпусната плът, оредяваща коса и спомени от дрогирани видения. Все пак има го и бъдещето - добавя. Но при положение, че някога популярният му телевизионен сериал сега губи сили, а бракът му е изложен на риск, на какво бъдеще точно се надява?

- Вземах кокаин, за да не ми се налага да разговарям с никого - обяснява. - За мен беше като седатив, начин да се отдръпна от хората и от света, от който се боях.

Съпругата му Валъри е наясно какво се случва и приятели на двойката ги предупреждават, че се задават по-сериозни ядове, ако скоро не предприемат нещо да спасят връзката си.

- Бяхме ударени жестоко от наркотици и жени - спомня си по-късно Валъри.

Една вечер, когато двамата с Робин са излезли заедно, Валъри е дръпната настрана от Ричард Прайър, който я предупреждава, че са се устремили към сериозно бедствие.

- Трябва да се махнете от града - настоява Прайър. - Вие не сте такива хора. Не сте като тях.

Прайър има предвид не само веселящите се в непосредствена близост, а хората на местата, които посещават в Лос Анджелис. - Разлагате се. Това не е добре.

Прайър, който две години по-рано едва е оцелял след ужасяваща злополука, при която се е изгорил след няколкодневен период на вземане на кокаин, дръпва сходна лекция и на Робин. По някаква причина дава на Валъри часовника, който носи, и по-късно прави на двама им необичаен подарък: двойка дървени африкански статуетки на плодовитостта. На този етап двойката решава да се вслуша в съвета му.

- Вдигнахме се и напуснахме града - разказва Валъри.

Няколко дни по-късно тя и Робин летят с хеликоптер над долината Напа и търсят да купят земя. Срещу 750 хиляди долара се сдобиват с ранчо, северно от Сан Франциско, с площ от 640 акра, което Робин кръщава „ухаеща на рози страна на водопадите, където да дишаш с пълни гърди“. Ранчото се превръща в заграденото им убежище, където могат да ловят риба, да плуват, да яздят. Място за усамотение и релаксация е, но също така укрепление, което да държи Робин далеч от Холивуд, където по навик би бил изкушен от лошо поведение или би почувствал натиск да доразвие кариерата си.

Двойката обаче не се отказва напълно от Холивуд.

През януари 1982 година Робин посреща най-новия известен посетител на площадката на „Морк и Минди“: Джон Белуши, пресипналата и устремила се право нагоре звезда от „На живо в събота вечер“, „Блус Брадърс“ и „Животинска къща“.

Когато Белуши е в Лос Анджелис, понякога двамата си набавят наркотици от едни и същи хора. Той обаче умира от свръхдоза, само на трийсет и три.

Докато скърби за приятел, пред когото е било възможно да се простират десетилетия добра работа, Робин не се нуждае от съдействие да съзре как кончината на Белуши отправя безпогрешно послание директно към него и е доставено на прага му.

- Белуши беше могъща личност с могъща физика - описва го Робин по-късно. - Когато някой като него вземе такси за оня свят, това те кара да се отрезвиш наистина бързо... Джон беше пионер, настъпваше в неоткрити територии.

След смъртта му Робин заявява, че не може да не се спре, за да се вгледа в себе си, а това го кара да осъзнае, че в начина му на живот е нужно да настъпят драстични промени, ако иска да избегне сходна съдба.

- Все едно някой ми казваше: „Виж се само, дребен и крехък нещастнико. Ти си дребна монета, Джак.“

С осъзнаването, че ако не се движи в същите кръгове като Белуши, то поне е мотивиран от подобен подтик да е „там, навън“, Робин дава личен обет да прекарва още по-малко време в Лос Анджелис.

- Струва ми се, това в общи линии беше най-долното стъпало - споделя той по-късно. - Не слизаш кой знае колко по-ниско. Беше време да напусна това печално място, време да престана да се скитам в този каньон.

Но решението на Робин да преосмисли живота си, да намали наркотиците и да се държи настрани от града, представляващ най-сериозен източник на тези изкушения, не е мотивирано единствено от алтруизъм и желание за лично подобрение. Това е нещо, което трябва да предприеме сега, когато е бил разобличен пред света като употребяващ кокаин; първо, широко разпространените репортажи в медиите съобщават за присъствието му в бунгалото на Белуши непосредствено преди смъртта му, а после пред „Нашънъл Инкуайърър“ Кати Ивлин Смит признава всички долни подробности от последните часове на Белуши (според сведения срещу сумата от 15 хиляди долара) и същото лято там излиза статия под сензационното заглавие „Аз убих Джон Белуши“. След публикацията на таблоида прокуратурата на Лос Анджелис отново отваря случая със смъртта на Белуши и градските знаменитости живеят в страх, че е възможно собствената им употреба на наркотици да привлече вниманието на властите.

- Това подейства като мощно освестяване - изтъква Доубър, която не споделя тази страна от шоубизнеса. - Течеше толкова активно разследване, че на всички се налагаше да се вземат в ръце. Не съм сигурна, че хората схващаха колко пагубен наркотик е това. Но беше навсякъде. На вечеря си някъде и изведнъж някой, когото не познаваш, ти подава малко шишенце, все едно казва: „Твой ред е. Можеш да отидеш в банята.“ Като че беше нещо нормално.

- Това беше едно семейство - коментира Доубър. - Работиш с тези хора всеки ден. Той имаше място, където да бъде. Това му предлагаше определена стабилност. И после вече го нямаше. За Робин беше нещо изключително лично.

Сега единствената връзка, към която може да се обърне Робин, е тази с Валъри и макар бракът им да е бил пренебрегван за известно време, никой от двама им не го смята за необратимо разрушен. В интервю за „Ролинг Стоун“ Робин е попитан дали широкото отразяване в таблоидите на склонността му към купони означава, че поне известна част от информацията е точна. Отговорът му е: „Очевидно в това все трябва да има някаква истина и вероятно има... Скиторех къде ли не... което може да включва и други неща. Признавам го. По обвинението загубеняк пледирам виновен. По обвинението за преднамерено шмъркане и изневяра - не. Обявявам се за загубеняк, но не и за неверен. Да спрем дотук, Ваша светлост.“

 

Робин

Дейв Ицкоф