Извадихме за вас откъс от уебинара с Мирзакарим Норбеков на 8-ми ноември. Целия запис можете да гледате тук:

„Половин живот съм бродил по света. Има една прекрасна поговорка – „Хубаво е там, където ни няма“. Ние никога не ценим родителите си, когато те са до нас. Когато ти се иска да кажеш за някого, че е безчестен, че е квинтесенция на мерзостта, на Изток за такъв човек се казва – този човек не е виждал бащиното си огнище, не е сядал на една маса с баща си, не е ял хляб от ръката на баща си. За най-неприятния човек на Изток така се казва.

Родината е там, където е пъпът ви. Там, където от първите ви сълзи, земята, като дъжд, ви е изпратила да проплачете. Никога не ценим Родината си, винаги искаме нанякъде, нанякъде – другаде, да вървим, там да сме. И в това нещо има още един момент, който трябва да наблюдаваме. Животинският атавизъм – как самците трябва да изостяват прайда и да отидат да търсят препитаване на друго място, където да формират свой прайд. И от това трябва да се учим.

Както момчето си е малко дете и хоп – превърнал се е в огромен урод с червени очи, който иска да е възможно най-далеч от родителите си, постоянно ги репликира и иска да се кара с тях. Така се получава...

Напуснах дома си, когато трябваше да ходя да преподавам в един университет. Запътих се, нали знаете – от дома ми има 11 километра до главния път, и аз се запътих пеша. Излязох на хълма при пътя и се обърнах назад – а там имаше толкова полета, цялата долина беше изпълнена в тези полета, чак до хоризонта. На гърба си имах невидима раница, която бях взел със себе си. В нея поставих цялата тази гледка – този прашен черен път. Сложих го в тази своя раница, сложих всички тези места, по които съм тичал като дете, места по които съм срещал проливни дъждове, и съм ги изпращал – с тъга. Взех голямото лунно небе над вкъщи и него го сложих в тази раница. Взех и куфар, който винаги, където и да отивах, бързо разопаковах. Раницата си обаче – не.

И в Ню Йорк съм бил и съм имал квартира – не я разопаковах. И в Москва, и на Лазурния бряг, навсякъде, където съм бил, тази раница никога не съм я отварял. Защо? Защото винаги съм имал усещането, че тук, на това конкретно място, съм временно, тук не искам да остарея. Да, на новите места в началото всичко ти е интересно и ти се усмихва примамливо, всичко блести, но след някакво време разбираш, че не е твоето, отново не е това, което търсиш. Защото тази раница за последните 30 години никъде не съм я отворил. Никъде не съм се осмелил да я отворя, тя винаги лежеше пред изхода на дома ми и ми напомняше. И всеки път на излизане с периферното си зрение гледах към нея с мъка вътре в себе си. И ето – в края на краищата, разбрах, че от мен руснак, американец или някакъв друг, няма да стане – просто разбрах, че няма как. Защото не съм си разопаковал нещата. Ето сега, откакто съм си в Ташкент, отново се чувствам у дома. А тази раница отдавна съм я загубил – просто я разопаковах, когато се прибрах.

Казвам ви следното – слушайте сърцето си. Сърцата ни няма да ни излъжат. Ако в сърцето си пазите такава раница, и тя лежи, покрита с прах, някъде метната, а вътре в нея е всичко, което асоциирате с родината си, което е вътре в душата ви, намерете място, където спокойно да можете да я разопаковате, там е вашето място. Там е вашата Родина. За последните 5-6 години се задържах в Москва, по една проста причина – че моят единствен приятел, да почива в мир, живееше там. Само заради него седях там. Там, където имаш близък приятел, истински приятели – обикновено това са един-двама души, там можеш също да живееш. Има една група приятели, за които се грижиш, вълнуваш се какво се случва с тях, те също се вълнуват за теб, но има един-единствен приятел, който е най-истинският приятел на света. С истинските приятели даже адът става Рай. Когато той си замина от този свят, си заминах от Москва и аз. Нищо друго не ме задържаше там.

Така трябва да си кажете - „Ох, тук колко ми е добре. Най-накрая мога да съм вкъщи“. Следете за вътрешната си раница. Невидима раница. Но видима, за сърцето.“

Всички книги на Миразакарим Норбеков ще откриете с отстъпка ТУК