Франческо Тоти бивш италиански футболист, играл като атакуващ халф и нападател за италианския клуб Рома. Той записва рекордните 786 мача и 307 гола в официални срещи за Рома, повече от всеки друг футболист, играл за „вълците“.

Представяме ви откъс от биографичната книга за Принцът на Рим.

Братовчед ми Анжело размахва ръце нетърпеливо. „Отивай! Отивай де!“ – процежда през зъби, но с физиономия все едно крещи. Аз съм напълно парализиран, кожата ми е настръхнала и от срам ми иде да потъна в земята. Току-що по уредбата са обявили моето име за наградата на голмайстор в турнира, прекрасна лятна вечер е и 2000 души на трибуната на стадиончето във Фортитудо ме аплодират. И отскоро съм на 6.

- Тоти, Франческо? – кратка пауза на директора на турнира. – Къде изчезна? Франческо?“

Анжело пляска с ръце пред лицето ми, сякаш иска да ми каже: „Ехо, събуди се, бе, твой ред е!“ Отговарям му, вместо с думи с намръщено лице и сбърчено чело. Лесно му е на него, най-близкия ми приятел от детството, сина на брата на мама: той някак винаги успява да се държи на положение даже с възрастните, и не само заради това, че е по-голям от мен с 10 месеца.

- Франческо! – най-накрая директорът ме намира с поглед и започва да ме вика на висок глас, приканвайки ме с ръка към трибуната. – Ела, ела!

Франческо Тоти приличал на Месут Йозил като малък (СНИМКА) - bTV Новините

Всички ми повтарят по два пъти като че ли съм бавноразвиващ се, а аз съм само срамежлив. Много срамежлив. Събирам сили, поемам дълбоко въздух и изкачвам стълбите до последния ред, където се раздават наградите. От една година играя във „Фортитудо“, на теренчето до вкъщи, в сърцето на квартала. Всички момчета от „Порта Метрония“ са записани да тренират и през лятото се организира турнир с 12 отбора по 8 играча всеки. Ние сме „Ботафого“ и сме спечелили финала срещу „Фламенго“: капитан на нашия отбор е друг, така че тази вечер бях дошъл спокоен, негова беше задачата да получи купата. Нямах идея, че има и индивидуални награди. Шефът на турнира ми връчва плакет, някъде долу са мама и тате, но не мога да ги видя, докато Анжело, с когото естествено сме в един отбор, се усмихва доволно, защото си мисли, че съм победил срамежливостта. Глупости. Близо съм да колабирам, но когато в теб са вперени две хиляди чифта очи, не може да се правиш, че няма нищо. В замаяната ми глава се появява мисълта, че не би било лошо да поблагодаря, но от идеята да говоря на микрофона, ми прилошава още повече. Забил съм поглед в земята и, щом усещам, че ръкостискането на директора отслабва, се измъквам и си плюя на петите, надявайки се, че хората вече са насочили вниманието си към следващата награда. След секунди съм вече на терена и се чувствам защитен в прегръдките на моите съотборници. Някой исква да разгледа плакета и аз заставам в центъра на групата, перфектно скрит и защитен. В този момент уредбата се включва с писък и монотонният глас на директора обявява без нотка на изненада:

- Най-добър играч на турнира: Тоти Франческо!

Legend of Calcio: Francesco Totti | Forza Italian Football

О, не! Срамежлив, със сигурност. Но преди всичко мълчалив. Започнах да говоря нормално на пет, беше проблем да събирам сричките, така че се наложи мама редовно да ме води на логопед, за да установи дали нямам някакъв сериозен проблем с ларинкса.

„Не се притеснявайте! – успокояваше я лекарят след поредните тестове. – Франческо трябва само да „тръгне“. Като влак с дръпната ръчна спирачка. Само да я отпусне.“

И беше прав. Както се случва и на други деца, след като веднъж проговорих, не се наложи да го мислим повече.