„Креативният възрастен е едно оцеляло дете.“ - неизвестен автор

 

„След първото му изпълнение като солов комик, когато Робин Уилямс е на 26 години, никой не е сигурен как точно да опише видяното и точните думи ще им се изплъзват още месеци наред. Със сигурност е комичен скеч, но изпълнителят не ръси изтъркани шеги с обичайната преднамереност и в познатия стил. Не е монологист, не стои закован на място, нито е наблюдателен пресъздавач на образи. По-скоро напомня илюзионист и фокусът му е да ви накара да видите каквото той иска да видите – самия номер, а не изпълнителя. Зад цялата изкусност, акцентите, образите, зад маскиращите движения и изблици на енергия стои един самотен човек, изправен пред зрителите, който решава кои лостчета да дръпне и кои бутони да натисне, кои гласове и фасади да възприеме, колко да разкрие и колко да остави спотаено.

Но кой е той? Ако не се брои онзи момент на отклонение, когато е изрекъл няколко предпазливи думи с изненадващо авторитетния си глас и после чрез метаморфоза се е превърнал във френски подводен изследовател, Робин никога не допуска публиката да съзре истинската му същност. Част от него присъства във всяка негова роля и моноспектакъл, които ще изпълни през следващите трийсет и пет години, но и взети заедно, тези неща не го изчерпват. Истинският Робин бе скромен, почти незабележим човек, който никога нямаше да повярва докрай, че е достоен за монументалната слава, преклонение и признание, които щеше да получи. Той споделяше с огромна неохота автентичната си личност, но също така се чувстваше задължен да даде по малко от себе си на всеки, с когото се бе срещал, макар и мимолетно. Нараняваше го дълбоко мисълта, че може да е отказал запомнящо се преживяване с Робин Уилямс на някого, който го е поискал, и все пак хората, прекарали години  редом с него, останаха с чувството, че той дори от тях е запазил скрита фундаментална част от себе си.
Всички оставаха с впечатлението, че го познават, та дори невинаги да се бяха възхищавали на работата му. Милиони хора го обичаха заради неговото великодушие, пъргав ум и надеждата, която вдъхваше.
Някои изгубиха симпатията си към него в по-късните години, когато качеството му на представяне спадна, но и у тях остана надеждата, че той ще напипа онова нещо – проекта, образа, искрата, – което го бе направило голям преди, толкова голям, колкото бе при първото си нахлуване в културното съзнание. А когато си отиде, всички изпитвахме желанието да бе останал с нас малко по-дълго.

Робин Уилямс израства ужасно самотен и усещането за уединение го следва отвъд стените на таванската му стая. Излиза от стаята си с възприятие за самия себе си, което на външни хора би могло да се стори неразбираемо и с главата надолу. В помещение, пълно с непознати, то го заставя да забавлява всички и да ги поддържа доволни, а го кара да се чувства напълно изоставен в компанията на онези, които го обичат най-много.
Тези фундаментални характеристики са прехвърлени на Робин от родителите му дълго преди семейство Уилямс да пристигне в „Стоуникрофт“. Баща му Роб е взискателен и прям, типичен представител на Средния запад, ветеран от войната, който вярва в стойността на усърдния труд. Одобрението му, показвано рядко и с неохота, ще заобикаля Робин далеч след достигането му на зрялост. В много отношения майка му Лори се явява противоположност на мъжа си: тя е безгрижна и мечтателна южнячка със свободен дух, която обожава Робин и е изключително грижовна към него. Но заедно с фриволността ѝ идва непредсказуемостта ѝ и нейното признание, което е не по-малко значимо за Робин, се оказва също толкова трудно за достигане.


На някакво ниво Робин разбира, че е идеалната комбинация от своите родители, две драстично различни личности, които след по-раншни погрешни стъпки са открили един в друг половинката си за цял живот. „Лудостта идва от майка ми. Дисциплината е наследена от баща ми.“ Но в процеса на примесване на техните отличителни черти, маниери, особености и недостатъци те полагат основите за син, чийто живот е изпълнен с парадокси и несъответствия.

Все пак Робин израства омаян от родителите си, подвластен на настроенията им и копнеещ за вниманието им. На много снимки от този период благостта и смирението му просто струят от хартията; той е дребно момче, често ниско подстриган и с розовеникав тен, наследил е изявените черти на лицето на баща си и сините очи на майка си. Робин изпитва необятна обич към Лори с нейните живописни разкази за Ню Орлиънс и първичното ѝ чувство за хумор, илюстрирано от любим скеч, за който тя разрязва ластик, набутва го в носа си, преструва се, че киха, и го оставя да увисне скандално от ноздрите ѝ.
Започва да се мъчи да изнамира неща, които да я разсмиват, служи си с гласове и с всичко, което би предизвикало реакция от нея. Онова, което те тласка да направиш изпълнение, е потребността от свързаност – обяснява той по-късно. – Майка ми беше забавна с мен и аз започнах да се държа очарователно и забавно пред нея. Научих, че като веселиш някого, осъществяваш връзка с този човек.

В действителност Робин е наранен от местенията на семейството и му се налага да се приучи да бъде готов за евентуално следващо преселване. Всеки път, като пристига в нов град и ново училище, чувства се неловко от привличаното внимание.

– Вечно бях новото момче – казва веднъж. – Това те прави различен.

 

Най-новото преместване в Блумфийлд Хилс и в чудатото и изолирано имение „Стоуникрофт“ е особено тежко за Робин. Настъпва в зората на странен период, прекаран отчасти на свобода и отчасти в изгнание на таванския трети етаж в издирване на методи да стимулира ненаситното си въображение. Не че е непопулярен сред другите деца от квартала.
– Просто нямаше други деца в квартала – заявява той. – Сам си измислих приятели. „Можеш ли да излезеш да си поиграем?“ „Не знам. Ще трябва да попитам себе си.“

Робин претърпява дълги периоди на душевни терзания, когато Роб пътува по бизнес или за отмора, а Лори го придружава, без да взема предвид как се отразява това откъсване на сина им.
– Не осъзнавах колко самотен е бил Робин – споделя Лори много години по-късно. – Но се налагаше да бъда с Роб. Нямах му доверие да го пусна сам. Само че Робин е страдал и аз не го осъзнавах. Претърпя няколко много самотни години. Смяташ се за прекрасна майка, а излиза, че не е било така.

– Светът ми – обяснява той – се състоеше от хиляди войничета, с които можех да разигравам битки от Втората световна война. Притежавах цяло танково подразделение: 150 танка и подложка с размери метър на три, която покрих с пясък от Гуадалканал.
Също така той намира убежище в рутината с комиците от късните вечерни програми, които са се превърнали в нещо много повече от споделян източник на развлечение за него и баща му. Като държи записващ касетофон в близост с телевизора, Робин си осигурява прост метод да съхрани тези изпълнения и да ги направи преносими. Слуша прилежно записите, обучава се да имитира соло скечовете, следи внимателно не само съдържанието им, но също тона и темпото, ритъма и интонацията. Комедията е наука, която да бъде изучена също като химията; прецизно калкулираната комбинация от език и техника би могла да гарантира експлозия от смях от страна на публиката. Ако Робин си няма никого друг, с когото да споделя тези удоволствия и прозрения, не се и нуждае от такъв.
– Въображението ми беше моят приятел, моята компания – заявява.“