За всеки концерт имаше три правила. Мероприятието трябваше да е разпродадено, той трябваше да си получи хонорара и никой не биваше да е на загуба. Тази формула се оказа доста добра. Всички оставаха доволни. Никой не губеше пари заради Лучано. Най-малко пък самият Лучано.

Предимство на рецитала е, че можеш да отидеш навсякъде. Нужни са ти сцена, пиано и вечерното ти облекло. Можеш да гостуваш в малки и големи градове и Лучано го правеше.

Но не е и без негативи, все пак. В операта е възможно да имаш две или три големи представяния в рамките на вечерта; при рецитал ти се налага да пееш повече от час. Означава подготовка на много музика, а това никога не е било силата на Лучано. Няма суфльор, който да седи до светлините на рампата и да ти помага, като забравиш думите. И трябва да си готов да се изправиш лице в лице с публиката, която е само на метри от теб.

Не се залъгвайте: без значение колко пъти е пял, Лучано винаги е нервен преди представяне. Като стана дума, също и всеки друг творец с неговия статут.

– Ще съумееш ли да се справиш с това? – попитах Лучано.

Лучано мислеше, че да.

И именно така на първи февруари 1973 година се озовахме в Уилям Джуъл Колидж, малък баптистки колеж в Либърти, Мисури, и чакахме зад кулисите на залата с осемстотин места, която, разбира се, беше разпродадена.

Исках да въведа Лучано в „Карнеги Хол“. „Карнеги Хол“ обаче не е място, където да си правиш експерименти. Така че уговорих три рецитала за него, един вид минитурне. Намирах, че да стартираш на дребно, е добра идея. Уилям Джуъл Колидж имаше прекрасен малък салон и филантропите му бяха предоставили финансов фонд, позволяващ привличането на внушителен брой значими творци. Оттам щяхме да се запътим към Далас и да свършим в „Карнеги Хол“. Дотогава щеше да е добре загрял и малко по-привикнал към процеса.

И добре, че го планирах така, защото Лучано, то се знае, пипна настинка точно преди да потеглим.

Да работиш с оперни певци, е сигурна рецепта за нервен срив. Колкото по-внимателно кроиш плановете си, толкова по-вероятно е да се разболеят, когато настъпи голямата вечер.

– О, боже мой, какво ще правим? – завайках се.

Сара Тъкър, жената на Ричард Тъкър, беше от голяма помощ. Като съпруга на водещ тенор – същия онзи, за когото споменах, че се смяташе за най-големия тенор на света, – тя беше добре привикнала към тяхната порода. Звънна на вратата на Лучано и му се яви с онази всемогъща лечебна пилешка супа. Италианската и еврейска мъдрост се пресичат по няколко ключови въпроса и възстановителната сила на въпросната супа е един от тях. Лучано отпи от нея, издуха си носа и закашля. Да се намираш в присъствието на певец с настинка, е нещо наистина впечатляващо. Обучението, което им позволява гласовете им да бъдат чувани в огромни пространства, също така усилва кашлицата, кихането и духането на носа до епични мащаби.

Със или без настинка той реши да направи опит, качи се на самолета и отпътува за Канзас Сити. Либърти е съвсем близо до Канзас Сити, но градът не предлагаше място за настаняване, което да пасне дори на изгряваща оперна звезда. Лучано още не беше толкова придирчив, колкото стана по-късно, но все пак изискваше определено ниво на грижи. Остана благосклонно впечатлен от президентския апартамент в хотел „Мюленбах“ в Канзас Сити. Продължихме да поръчваме пилешка супа и във вечерта на изпълнението Лучано беше в костюм и готов, на път да се качи на сцената с акомпанятора си Юджин Кон.

Приписвано ми е, че в този възлов момент съм тикнал носна кърпичка в ръката му. Независимо от това какво твърдят хората за мен обаче, не съм способен да изрека лъжа: не бях аз. Носната кърпичка си беше идея на Лучано. При положение че имаше настинка, тя се явяваше логичен атрибут за тази вечер. То се знае, също така реши вековен проблем на концертните изпълнители, изразяващ се в това къде да дянат ръцете си, докато пеят. В случая с Лучано, особено в началото, кърпичката беше от голяма помощ. Не само че можеше да я използва за обичайното ѝ предназначение, да си бърше носа и челото, но същото така можеше да я помахва към тълпата, да си служи с нея, за да подсили влиянието на песен, или да крие вътре бонбонките си за гърло. С изминаването на годините какви ли не неща се случваха в тази кърпичка на сцената. Тя се превърна в негова запазена марка и се задържа като универсален реквизит през кариерата му.

Рециталите са нещо тежко дори за певци ветерани. Често можеш да видиш изпълнителя сбутан в кривата на пианото, като че търсещ подслон, стои сковано, сключил е длани, а в очите му личи стъкленият израз на сърна, уловена в светлината от фаровете на автомобил. Избегнахме този проблем, като завъртяхме пианото. Наместихме го така, че Лучано да може да вижда пианиста без никакво затруднение, а също така да вижда и думите. Лучано запаметяваше отлично ноти, но през цялата си кариера се измъчваше да ги свърже със съпровождащия ги текст. Не желаехме да рискуваме паметта да му изневери точно на този първи рецитал, особено пък предвид какво му бяхме избрали да пее, като например три песни на Оторино Респиги, композитор от началото на двайсети век, когото не бихте свързали задължително с Лучано.

Но онази вечер той изрече думите безупречно. Адреналинът и топлината от прожекторите спомогнаха да прогонят настинката за времетраенето на представянето му и първият рецитал на Лучано в САЩ пожъна огромен успех. Не присъстваха много представители на пресата. Постарах се да оставя нещата възможно най-сдържани и да запазя пресата за „Карнеги Хол“. Все пак този рецитал беше един вид епохално събитие. В последвалите години Уилям Джуъл Колидж се превърна в ритуален трамплин за млади тенори. Франсиско Араиса, Бен Хепнър, Марсело Алварес и Хуан Диего Флорес до един последваха примера ни.

Рециталът в Далас също мина изключително добре. Но най-важен, естествено, беше този в „Карнеги Хол“, състоял се на осемнайсети февруари. Исках да съм сигурен, че Лучано е отлично подготвен, така че един следобед преди рецитала наех залата и го накарах да мине през целия репертоар на пълен глас. В публиката имаше шест души. Най-важните бяха Джоун Съдърланд и Рики Бонинг и Лучано всъщност пя за тях. Вложи цялото си сърце, а после дойде при нас, сияеше и беше леко задъхан заради усилието.

– Джоун, ние, дебелите, знаем как е – заяви и обърса чело.

Джоун му отправи леден взор в най-добрия ѝ маниер на дива.

– Лучано, ние не сме дебели – процеди. – Ти си дебел. Аз съм едра.

За този първи рецитал в „Карнеги Хол“ аз исках да обработвам заявките за билети от моя собствен офис. Струваше ми се, че това е най-добрият начин да отмеря къде се намираме на този етап от кариерата му. Плюс това касите на „Карнеги Хол“ таксуваха нещо като сто долара на ден за услугата и реших, че можем да си спестим тези пари до самия ден на концерта, когато щеше да е напълно наложително за връщане на билети в последния момент и неща от този сорт.

То се знае, че рекламирах събитието като луд. Избрах голяма реклама в неделния „Ню Йорк Таймс“, която обявяваше, че Павароти ще направи поява с рецитал.

В понеделник отидох в офиса си и срещнах проблем да отворя вратата. Явно нещо пречеше. Оказа се, че е камара от пощенски пликове, съдържащи чекове и поръчки за билети. Бяха натъпкани през отвора за пощата на дълбочина деветдесет сантиметра. Това се яви като първа реална индикация за мен, че тук се случваше нещо, което не се случваше за другиго. Никой не привличаше такава публика.

Търсенето беше толкова голямо, че се наложи да настаним хора на самата сцена. Когато се показа Лучано, атмосферата вече беше наелектризирана. И Лучано беше готов. Настинката му си беше отишла; държеше носната си кърпичка; на лицето му грееше неговата широка усмивка; изглеждаше невероятно. Влезе насред оглушителни овации и оттам нещата просто градираха. Тренировките в Мисури и Тексас се отплатиха. Той се намираше във върхова форма. Програмата беше добра и той се чувстваше удобно с нея, а аплодисментите траяха, както ми се стори, с часове. Отзивите впоследствие бяха също толкова възторжени, колкото публиката. Лучано просто беше неустоим. Налице са множество моменти, за които може да се каже, че са били тези на раждането на Лучано, на звездата; този първи рецитал в „Карнеги Хол“ беше един от тях.

Рециталите се превърнаха в сериозна част от кариерата на Лучано. Но все пак само част. Никога не се занимавахме само с едно нещо. Винаги се стараехме да имаме наредени пет, шест, седем предстоящи събития. Едно следваше друго и разбира се, всички до едно бяха изключително добре рекламирани. Трудехме се усилено да държим Лучано в публичното внимание. Никога не се срамувахме да излезем и да потърсим тази публика. Някои големи имена например се стараеха да избегнат годишното национално турне на „Метрополитън Опера“, когато тя поемаше на път и изнасяше представления в по-малки градове из страната. Беше голямо неудобство и далеч не така престижно, като да се появиш в самата „Метрополитън Опера“. Лучано обаче беше склонен да се включва в тези турнета. Схващаше значимостта на това да влезе във връзка с публиката си. И те го обичаха заради това.

Очаквайте до края на 2020 година на български език книгата „Кралят и аз“ -  нецензурираната

история за възхода на Лучано Павароти към славата,

с помощта на неговия мениджър, приятел и на моменти опонент 

превод: Надя Баева

издава: Жануа'98