„Светът пречупва всички и у мнозина счупеното място става по-здраво.”

                                   Ърнест Хемингуей, „Сбогом на оръжията”

      Надникнете в сърцата на страдащите! Не извръщайте поглед! Уверявам ви, че ще ви изненадат, може дори да разклатят  изградения ви стереотип на мислене. Ще ви накарат да проумеете, че не са просто клинични случаи, оцеляващи жертви, а истински хора от плът и кръв. Казано просто, те, това сме ние. Това, което ги отличава от нас, е твърдата решимост да живеят, въпреки всичко, и не как да е, а пълноценно.

   Всички ние ежедневно се сблъскваме с тежко болни хора, но обикновено не чуваме какво ни говорят. Чуйте ги сега! Техният глас е тих, но неизменен. Слушайте песента на стоманената им воля, на тихата решимост и на скритото зад чупливата им плът несломено сърце. Не запушвайте ушите си. Те пеят за себе си, но и за вас. За всички, готови да ги слушат. Аз също познавам кошмара на болестта и присъединявам гласа си към техния хор. Ние сме като един, и в същото време, всеки от нас крие в себе си своята лична драма и своята уникална човешка същност.

   В първата си книга ви запознах с моята история и с борбата, която водя с множествената склероза и рак на дебелото черво. И която ще продължавам да водя до самия край. Книгата се роди, излезе на пазара и се забрави, без моето ежедневно разпадащото се тяло да забележи нещо. Болестта продължава да изсмуква жизнените ми сили и с всеки ден се сърдя все повече на света, и с всеки ден нуждата да преповторя уроците, които така безразсъдно смятах, че мога да преподавам на другите, става все по-силна. Зрението ми се влошава, кривогледството прогресира и се забелязва дори и отдалече. Затова започвам да се осланям на другите като мен, да вярвам, че заедно можем да намерим по-лесно изхода от тъмната гора.

   Ние сме навсякъде. Скоро ще можем да формираме отделна нация. Числата не лъжат. Хроничната болест се превръща в  тиха напаст и отровата й се процежда бавно през праговете на вратите ни. Отнася ни всеки ден по малко, едва уловимо, но неизбежно далеч от спасителния бряг, далеч от онова, което някога сме били и вече никога няма да бъдем. 

   Хроничните болести атакуват не само тялото, но и духа, те променят качеството на живота ни. Някои от тях заплашват директно нашето съществуване, други не, но всички променят живота на човека из основи. Отделните функции на организма и сетивата излизат от строя съвсем бавно, почти незабележимо. Мускулите и нервите постепенно отказват. Всеки физически процес се превръща в сериозен проблем. С всеки ден става все по-трудно да поддържаш представата за себе си като за нормално човешко същество в един нормален човешки свят, защото в очите на другите ти си създание от друга категория, тази на болните.

   Хроничните болестни състояния не се лекуват. За разлика от острите, те не предизвикват драма около болния. Не са секси и не се натрапват на незапознатата публика с истерията си. Хората предпочитат да не знаят, за да не се налага да мислят за тях.  Всички белязани от съдбата знаят добре какво е да си маргинализиран, избутан встрани от света на здравите. Предлага ти се единствено шепа съчувствие и цяла кошница със съмнения във връзка с ограничената ти функция в обществото. Последвалата криза на самочувствието се разпространява много бързо и скоро засяга всяка част от съществото ти.

   И ето, че болестта поставя своя знак върху всяка област на някога изпълнения ти с енергия живот, налага нова формулировка на всичко около теб, и нови параметри. От възможността да намериш изобщо някаква работа и да се наложиш в нея до способността да изградиш и задържиш лични приятелства и връзки – всичко се променя драматично. Почвата под краката ти се срива и започваш бавно да губиш контрол над себе си.

    Въпреки това дерзаем. Удвояваме усилията си за всяко елементарно действие и продължаваме да живеем. И все по-малко говорим за себе си. Ние сме скрито общество, невидимо за всички, освен за себе си и за тези, които ни обичат. Когато писах първата си книга, се чувствах самотен и изолиран. Сега знам, че не съм сам. Знам, че имам много приятели.

   На всички ни се е насъбрало твърде много, и имаме толкова много да кажем, но ни отне години да се преборим със собствените си демони, да разберем колко много можем да си дадем един на друг. Никой не би могъл да разкаже историите ни по-добре от нас самите. За мен е истинска загадка откъде взимаме сили и твърдост да се изправим на крака и да продължим напред. Дължим го единствено на здравия си дух и на  надеждата, която никога не умира.

   Тази книга разказва историята на пет души със силен дух и тежки заболявания. Всеки от тях води своя, различна от тази на другите, война. И всички са готови да споделят живота си с вас. Те не спират нито за миг своята битка за живот, и макар по някога да се спъват, дори да падат, изтупват немощното си тяло от прахта и продължават напред. Всеки от тях върви към сетния си час със собствени темпове и по свой си начин. И всички те, заедно с членовете на семействата си, разказват с гордост и чувство за собствено достойнство за своя път към смъртта.

   Никой от тях не се срамува, плаши или затваря в себе си, заради физическият си проблем. Никой не се извинява за слабостта на тялото си. И влага всичките си останали сили в това най-трудно от всички пътешествия.

   Хемингуей го е казал съвсем точно: „Ако светът не ти е враг, не значи, че ти е приятел”. Накрая, независимо кой и колко хора ни придружават по трудния път, ние достигаме до Онова място сами. Любовта на приятелите и нашите любими е много важна за нас, тя ни дава сили и подкрепа. Но смелостта трябва да дойде отвътре. С тази книга искам да накарам света да ни види такива, каквито се виждаме ние самите, да ни повярва и да ни разреши да живеем, както можем.

   Познавам лицата на моите герои от години, но се страхувах да не засегна чувствителна струна, и затова не смеех да питам открито за всичко, което ме вълнува. Но те ми разрешиха и ние заговорихме. Говорим и сега.

   Възхищавам се искрено от всички тях и съм горд, че мога да ги нарека свои приятели.

                                                                          Ричард. М. Коен

                                                                          Юни 2007