Понякога изглежда, че работя, но всъщност мечтая. Седя в офиса си в далечния западен край

на Манхатън и се опитвам да пиша, но вместо това зяпам през прозореца над дърветата и

забързаните улици към теглените срещу течението шлепове, които пълзят с мъка нагоре по

Хъдзън. Аз знам какво е да те влачат непрекъснато. Да те бутат, е безмилостно, без отдих и

почивка. Живот на теглич.

   През по-голямата част от деня лицето ми е почти долепено до монитора на компютъра. От

превиването над него гърбът ме боли постоянно. Чувствам се схванат от седенето в

неудобната поза часове наред. Но не мога да я променя, защото съм полусляп и трябва да

опра нос в монитора, за да мога да работя.

   Всички подробности за движението по реката са плод на вътрешното ми око. Иначе

виждам само движещи се петна. И това далеч не е всичко. Крайниците ми вече не

функционират добре - вкочанени придатъци, които превръщат елементарните движения в

истинско изпитание. По средата са проклетите черва, които само допринасят за хаоса.

   Странно, но въпреки всичко аз обичам живота си. Нито един писател не би могъл да

сътвори такъв като моя. Пътешествието ми по този мъчителен път започна много отдавна.

Аз съм журналист, прероден продуцент, само че този път на собственото си шоу, който

напоследък открива по-голямо удовлетворение в писането, преподаването и работата на

парче.

   Аз съм семеен мъж, съпруг на прекрасна, остроумна и малко безразсъдна жена на име

Меридит. Всеки, който е гледал поне веднъж „Кръгозор”, я познава добре. Меридит е тази,

която стои най-отляво на вашия екран. Меридит Виера е истинска телевизионна звезда.

Държи да има последната дума и вкъщи. Семейният ни живот е доста любопитен.

   Баща съм на три прекрасни деца, всяко със свой собствен поглед върху света. Бен, Гейб и

Лили са сила, с която човек трябва да се съобразява. Те ни снабдяват с бели коси и

поддържат духа ни млад. Има още едно важно обстоятелство, което никой от нас не бива да

подминава с лека ръка. Здравето ми е отчайващо и е проблем на всички у дома. Моята

болест е нашата болест, болестта на семейство ни.

   Вече трийсет години се боря срещу множествената склероза с променлив успех. Тя

засяга всяко нещо, което правя, и уврежда всяка част от тялото ми – от пръстите на краката

до главата. Хроничните заболявания заемат най-ниското стъпало в йерархията на

страданието, но неизменно вземат своите жертви. В края на миналия век неочаквано ме

връхлетя още един свиреп враг. В рамките на година пипалата на злокачествения тумор ме

докопаха на два пъти и наложиха нови компромиси с качеството ми на живот.

   Постепенно се превърнах в магнит за всякакви неприятности, живея на ръба, най-опасното

място, на което никой нормален човек не би си построил къща. Тези изпитания ме научиха

на неща, които иначе нямаше откъде да науча. Някога не знаех точното определение на

думата „превъзмогвам”. Сега знам всичките й значения.

Живея във Вашингтон. Пристигнах тук в един светъл пролетен ден след дипломирането си

преди повече от три десетилетия. Ветрецът ме изпълваше с възторг и мечти за бляскаво

бъдеще. Три години по-късно, точно когато кариерата ми като телевизионен журналист се

понесе главоломно нагоре заедно с историческия ураган Уотъргейт, аз бях пометен от свой

собствен ураган. Болестта ме посети, когато бях на двайсет и пет години и остана при мен

завинаги.

   Някога широк и прав, пътят към бляскавото бъдеще бе заменен със стръмна пътечка през

пресечена местност. Формата и качеството ми на живот се промениха. Аз преминах от

нюзрума през операционната до една по-съзерцателна форма на съществуване. Големите

световни събития, трептящите въпроси на времето, с които живее всеки амбициозен

журналист, отстъпиха място на нещо далеч по-прозаично – грижата за собствения ми живот.

   Трийсетгодишните ми усилия да го изкопча от лапите на болестта се превърнаха в

непрекъснато усилие да задържа контрола върху него и едновременно с това да се

приспособя. През този период развих невероятни умения за оцеляване, защото ми се налага

да ги прилагам всеки ден. Това, което научих, е, че съм по-силен и гъвкав, отколкото съм

си мислил. Увреденото зрение и осакатеното ми тяло са доказателство за пораженията, до

които води множествената склероза. Ракът на дебелото черво ме остави с вътрешности,

които не бих могъл да продам дори на битака за жълти стотинки. Но докато тялото ми

отслабва, духът ми укрепва и понякога дори се извисява.

   Аз не съм канара от мускули и нерви, която спохожда сънищата на младите момичета.

Всичко, което имам, моята същност и моето богатство са в главата ми. Тя е моята крепост,

командният пункт, където се оформя моето съкровено „аз”.      Пленниците на хроничните

заболявания, чиито тела и души страдат от непрекъснатите им атаки, познават добре

разочарованието. То е общо за всички нас. И знаят, че битката за контрола над нашите

глави е толкова важна, колкото и отпорът срещу превземането на телата ни.

   Психологичната борба с болестта се води на два фронта – в съзнанието и дълбоко в

сърцето. Трябваше да се науча като всички хронично болни да черпя сили от емоциите си.

Тази борба ме превърна в друг, по-добър човек. Изборът да приемеш едно или друго

отношение към себе си и болестта е мощно оръжие, което ми помага всекидневно. С

негова помощ позитивните импулси във вечно тревожното ми съзнание имат шанс да

оцелеят. В опит да предпазя очите си от жалката гледка на онази топяща се като свещ

личност, която виждам, поглеждайки се в огледалото, аз се боря непрекъснато със самия

себе си. Не пропускам нито ден.

   Нашата отрова е самосъжалението. Аз нямам време за такива работи. Нуждая се от бъдеще

и отказвам да се превърна в жертва. Твърде често ние не забелязваме, че живеем в

собствения си затвор, приемайки решетките и високите стени за даденост. Понякога дори

ги вдигаме още по-високо и ги опасваме с бодлива тел. Много от ограниченията пред нас са продължение на собствените ни страхове.

   Често съм си казвал тихо с уморена въздишка и повдигане на рамене: „Бих могъл да

напиша книга.” И наистина я написах. В нея ви разказвам моята трудна биография, правя

напречен разрез на една важна за мен тема. Тези страници не са за страданието. Иначе би

било отегчително. Книгата разказва за оцеляването, за издигането на духа над страха и

вътрешната несигурност, и разбира се, за гнева. На Меридит и децата им се налага да

живеят с раните от епичната битка, която водя, всеки Божи ден.

   И още нещо, тази книга не е и за болестта, а за търсенето на емоционално здраве. И не е

отговорът, а просто един отговор. Преодоляването е лична работа. За него няма наука,

нито формула или възприет стандарт. То зависи единствено от теб, от това, как искаш да

живееш и какво работи лично за теб. Не искам да давам рецепти, нито примери за

подражание. Аз съм просто човек, който стиска живота си в немощните си ръце и се мъчи

да надникне през мъглата, която се спусна пред него по време на един сън преди много,

много време и все още не може да се разсее.

   Уча се да се справям с болестта. И това е най-трудната част от обучението. То продължава

и до днес. Според мен уроците за преодоляването трябва да се преговарят всеки ден. Тях не

можеш да ги изучиш в нито един университет, нито ще видиш реклама за тях в списанията

и върху рекламните кибрити. Всеки се учи да живее с бедата сам, някак инстинктивно.

Такъв е животът.

   И така, добре дошли в моя свят на мечти, на няколко болести и на категоричното ми

решение да живея по моите си правила. Тази книга е всекидневният ми разговор с мен

самия. Радвам се, че имам възможност да я споделя с вас. Животът е прекрасен. Аз съм

щастлив. Семейството ми все още е цяло. Чувството ми за хумор процъфтява. Ще ви

разкажа за войната, която водя на онова екзотично място, дето е малко по-нагоре от врата.

В момента всичко с мен е наред. За утре не знам. Но съм сигурен съм, че ще победя.