| Избрана глава от "Клеопатра" |
|
Когато музика млъкна, както при залязването на величието на бог Ра, великият жрец повдигна статуята на Озирис високо над множеството.
С радостния вик: „Озирис! Наша надежда! Озирис! Озирис!“ хората съблякоха траурните си дрехи и благоговейно се наведоха пред бога. Сетне всички се разотидоха по домовете си, а аз останах в двора на храма. Жрецът се приближи до мене и ме попита какво искам. Казах му, че съм пристигнал от Александрия и че бих искал да присъствам на съвета на великите жреци, които са се събрали тук, за да обсъдим станалите в Александрия събития. Когато великите жреци узнаха, че съм пристигнал от Александрия, веднага заповядаха да ме заведат в просторната зала с колоните. Там, както в незабравимата нощ, когато бях коронован за фараон на Горен и Долен Египет, горяха лампите. Тогава в храма се намираха тридесет и седем души – жреци и сановници, събрани, за да приветстват моето коронясване. Великият жрец сега ме погледна, запита ме за името, кой съм и защо идвам. Казах, че се казвам Олимп и че съм лекар. След кратко мълчание добавих: – Да, аз съм лекарят и Клеопатра умря от моята ръка! – От твоята ръка ли? Какво значи това? Всъщност тя добре е направила, че е умряла. Тя беше много опасна жена – каза върховният жрец. – Простете, всичко ще разкажа, затуй съм дошъл. Може би между вас има и, струва ми се, виждам хора, които преди единадесет години присъстваха в тази зала на тайното коронясване на Хармакис за фараон на кемите. – Това е вярно – отговориха те, – но как знаеш ти за туй, Олимп? – От тридесет и седем храбри благородни мъже – продължих аз, без да отговарям на запитването – тридесет и двама липсват! Едни от тях са умрели като Аменемхат, други са убити като Сепа, а някои може би работят още в рудниците като роби или живеят надалеко, опасявайки се от отмъщение. – Това е вярно – повториха те, – уви, това е вярно. Проклетият Хармакис издаде заговора и се продаде на Клеопатра! – Свещени отци, аз съм този Хармакис. Жреците и сановниците ме гледаха учудени. Едни станаха от местата си и заговориха помежду си, а други мълчаха. – Аз съм този Хармакис! Аз съм изменникът, тройно потънал в престъпление. Аз съм изменник на боговете, на страната и на вас. Сега дойдох тук, за да разкажа за престъпленията, които извърших, и нека отмъщението на боговете падне върху мен и ме погуби. Очаквам вашата справедлива присъда и съм готов да я приема. – Знаеш ли какво очаква тези, които изменят на боговете и на страната си? – каза великият жрец. – Разкажи ни всичко, което си сторил, ти, който се наричаш Хармакис. Със студени и ясни думи разказах всичко, целия си срам и позор, без да скрия нищо. Докато говорех, забелязах, че лицата на всички присъстващи ставаха все по-сурови. Знаех, че за мен няма да има пощада, а и не исках такава. Най-сетне завърших разказа си и те се оттеглиха. Сетне отново ме повикаха. Най-старият от тях, жрецът на Тива, ми каза с леден тон: – Хармакис, ние разгледахме твоето дело! Ти си извършил троен смъртен грях, върху твоята глава лежи бремето на нещастния Египет, погълнат от Рим. Ти смъртно си оскърбил свещената майка Изида. Ти си нарушил свещената клетва. За всичко това, за всичките ти грехове, ти сам знаеш това, е предвидено само едно наказание и ти ще бъдеш наказан с него. Няма никакво значение, че си убил жената, която те е погубила, нито, че самичък си дошъл да ни съобщиш всичко и се наричал най-презряната твар, която някога се е намирала между тези стени. Върху теб ще падне проклятието на Менкад Ра, лъжлив жрец, клетвопрестъпник, патриот. Ти си опозорен и развенчан фараон. Тук, където някога сме те венчали за двойната корона на Египет, сега те осъждаме завинаги. Иди в тъмницата и очаквай удара, който ще те погуби. Иди, припомни си какъв би могъл да бъдеш и какъв си сега! Дано милостивите богове, които благодарение на твоите злодеяния дълго са се лишили от поклонение в свещените си храмове, имат милост към тебе, каквато ние ти отказваме! Отведете го навън. Отведоха ме. Аз вървях с наведена глава, като не смеех да повдигна очите си, чувствайки, че очите на жреците горят лицето ми. От всичкия ми позор и срам този беше най-ужасният. Затвориха ме в една стая на върха на кулата. Тук аз очаквах своята участ. Не знаех кога мечът на съдбата ще падне върху главата ми. Нижеха се ден след ден, месец след месец. Тайна тъмница, о ужас! Мъртвешки ковчег без име – тогава всичко ще свърши. О, дано настане по-скоро! По-скоро! Всичко е написано. Аз нищо не съм пропуснал. Моят грях е извършен, отмъщението е завършено. Всичко е тленно и ще завърши с мрак и аз се приготвям да видя всички ужаси на другия, на задгробния свят. Аз ще отида там, но ще ида с надежда. Защото, макар да не виждам Изида, макар тя да не отговаря на моите молитви, аз знам, че винаги е с мене – свещената майка, която някога пак ще видя лице в лице. Товарът ще падне от моето сърце, чистотата ми ще се възвърне и ще ми донесе свещен мир и покой.
Слънцето залязва зад Абутис. Възчервените лъчи на бог Ра пламтят върху покривите на храмовете, озарявайки с прощална светлина зеленеещите ниви и тихите води на родната река Сигор. Като дете аз често наблюдавах залеза на слънцето. Последната му целувка засяга намръщеното чело на далечните портици и гробниците хвърлят дълги сенки.
Всичко е все така, нищо не се е променило. Само аз съм се изменил, и при всичко това останах си същият. |
