В една прекрасна юлска нощ, когато луната осветяваше с меката си светлина старинния дом на моите предци и атмосферата бе тежка и задушна като пред буря, аз очаквах радостно събитие, което пораждаше у мен едновременно сладостен възторг и мъчителна тревога.

Преди две години се бях оженил за Конхита Варгас, по народност испанка, която със своята ангелска доброта, със своите възвишени качества превърна кратковременния ми живот с нея в рай. Обичах я пламенно, както в първия ден на женитбата си. И тази любов би продължила завинаги, ако съдбата не бе ми я отнела.

В онези часове една мисъл упорито се натрапваше в съзнанието ми: всеки кръг, който описваше стрелката на часовника, ме приближаваше все повече до съдбоносната минута, в която щяха да се осъществят нашите най-хубави мечти и нашият съвместен живот щеше да се изпълни с още по-голяма радост.

Чувствах се безкрайно щастлив, че Бог благоволи да ми даде още едно щастие: след няколко часа, може би след няколко минути аз вече щях да стана баща.

Нощта бе ясна и очарователна, но скоро започна да помрачава. Тъмни облаци се трупаха над главата ми, предвещавайки буря. Но може би тази буря ще бъде избегната!? Силен вятър духаше от запад и тук-там големи тъмносини пространства показваха отделни частици от блестящото небе – златен рояк от милиони светове. И луната, приятелката на всички, които се обичат, продължаваше да осветява небето над главата ми. Тя постоянно се показваше иззад тъмните, като че ли разгневени, облаци, като разливаше меката си и приятна светлина върху дърветата и кулите на готическата постройка. Но ето че внезапно изчезна под тъмните облаци, които я обгърнаха като с погребален саван.

През тази нощ аз дълго се разхождах по двете тераси, които обгръщаха двете крила на старото здание. Измъчваше ме непреодолимото желание да я видя. Исках да вляза в стаята, в която моята Конхита, моята любов и надежда, страдаше цял ден, но треперех от ужасната мисъл, че тази, от която зависи моето щастие или нещастие, може би ще напусне жилището на праотците ми за едно по-далечно място, от което никой се не връща.

Този ужасен страх ме измъчваше постоянно. Тази мисъл изпъкваше и с голяма сила заглушаваше другите. Опитвах се да я отстраня от уморения си мозък, но тя отново ме завладяваше – всеки път с по-голяма яснота и сила. „Да не би това да е някакво предчувствие?“ – си помислих още по-уплашено аз и сърцето ми се сви. „Но това е невъзможно, това не може да бъде! – провикнах се аз. – Лекарят преди половин час ме увери, че болната се чувства добре и че няма нищо опасно освен очаквания критичен момент, причина за всичките ни безпокойства и страхове... Но може би това няма да е тъй страшно!... Бог не ще отнеме моето блаженство... Сега, когато всичко в нашия живот е хармония... Сега, когато душите ни се сляха в свято единство... Сега, когато тя ще стане майка!...“

С измъчена душа седнах на каменния стол на терасата, заледен от тежка мъка, както мрамора, на който се опирах. Внезапно почувствах – защото не бе възможно да чуя с ушите си заради далечното разстояние и затворените врати – почувствах, казвам, или чух с вътрешния си слух един сподавен глас, който изпълни сърцето ми със страх и ужас. Един глас, който ясно ми представи всичките страдания на последната предсмъртна агония. При това този глас бе тъй тих, тъй приятен и мил – като ромона на поточетата, лъкатушещи през обгърнатите с гигантски липи поляни на имението Белшас.

Вън от себе си, скочих като пронизан от електрически ток и обезумял, се затекох към дома. В един миг стигнах пред мраморната стълба, която водеше до нашите стаи и там срещнах лекаря.

– По-добре е, нали? – извиках запъхтян.

Той не ми отговори нищо. Само тихо се препречи пред старинната врата, като че ми казваше: „Не бива да отиваш при нея.“ В тази минута луната се показа и го освети. Дрехите му бяха в голям безпорядък, лицето му бе неспокойно и бледо. Той стоеше мълчалив и отчаян и аз веднага разбрах страшната истина.

– Конхита! Конхита! – провикнах се и паднах в безсъзнание.